Александър Белов
От торбица до тъмница (43)

42.

Глигана си позволи да се отпусне едва когато самолетът А 330 на компанията „Емирейтс Еърлайнс“ нададе оглушителен рев преди старта си, започна своя все по-ускоряващ се бяг по пистата за излитане и се откъсна от земята.

През целия път до летище „Шереметиево“ той се озърташе като пилот по време на Отечествената война в очакване на атаката от движещия се неотклонно зад гърба му мерцедес. Шофьорът на таксито, което ги возеше, дори започна да го поглежда с известно опасение, сякаш клиентът му е някакъв не съвсем адекватен пътник, а Надежда Фьодоровна престана да съзерцава дванайсетте пръстена и пръстенчета, които красяха ръцете й, и попита:

— Скъпи, какво ти става, да си получил тик на нервна почва?

Как да не нервничи! Та той носеше със себе си голяма туристическа чанта с триста хиляди долара, по-голямата част от които бе отмъкнал от старите и нови руски богаташи, а в сумата влизаха и парите, взети от тъпите араби в Алаховка.

Те — доларите, а не арабите — можеха да бъдат и петстотин хиляди, но се наложи да бутне малко (всъщност доста) рушвети на митничарите, за да осигурят пред него и Надежда Фьодоровна стопроцентов зелен коридор на летището. Тези суми му позволяваха да разчита на благополучно излизане или, по-точно, излитане от Русия. И, слава богу, той не се издъни — митницата го пропусна! Това беше точно от онези случаи, в които ако искаш да се спасиш, не бива да правиш икономии.

Ала, първо, той трябваше да стигне с тези долари до летището, преди шефът и слугите му да се досетят, че ги е отмъкнал. Глигана им каза, че отива с ортака си в Баку, да вложи парите в покупката на нефтения танкер „Дербент“. Второ, всеки момент можеха да го засекат федералните, ченгетата, хората на Шмит или лично Александър Белов, от когото Глигана се страхуваше повече от всички изброени, взети заедно.

Вярно, последната им среща завърши с нулев резултат, но той винаги бе възприемал Белов като някаква машина, настроена неминуемо да изпълни задачата си като терминатор или като Йосиф Висарионович Сталин. Затова трябваше да изчезне оттук, дето се вика, докато е време, и да се отдалечи на безопасно разстояние…

Глигана хвърли един поглед към седналата до него Надежда. Веднага след като излетяха, тя заби нос в гланцираното английско списание за мода „Вог“ и забрави за всичко на света. Това, че тя говореше английски, беше страхотно, защото той не можеше да обели и една дума. Ех, че хубава жена! Не, това не беше жена, а принцеса Даяна! Нейната изисканост предизвикваше у Глигана суеверен трепет. Същинска богиня, направо да й се кланяш!

Надежда забеляза, че Глигана я гледа с обожание, остави списанието върху загърнатите си с полата колене и настоятелно каза:

— Глигане, дай ми паспорта си.

Той се притисна в креслото и поклати глава като инатлив кон.

— Нали знаеш, че не обичам да повтарям по два пъти. — Тя толкова силно повиши глас, че пасажерите, които седяха пред тях, започнаха да се обръщат.

Под тежкия й поглед той с нежелание извади от страничния джоб на сакото червения си паспорт, а сетне, след като малко се поколеба, го протегна към нея с леко потреперваща ръка.

Надежда отвори на първата страница и на няколко пъти премести очи от нея към Глигана и обратно.

— Значи ти всъщност си Ромео Гаврилович Глиганов? — попита тя доста безразлично.

— Роман Гаврилович — поправи я Глигана, за когото този разговор беше крайно неприятен, направо отвратителен.

Самият той никога не бе харесвал името си. Ромео го наричаше майка му, която неслучайно бе кръстила единствената си рожба с това ужасно име. Глигана наистина беше, както се казва, плод на любовта. Вярно, баща му се бе погрижил само за неговото зачатие, след което завинаги бе изчезнал от семейния хоризонт на майката и сина.

В детската градина и в училище всички го наричаха Рома, а когато той още като малолетен влезе в изправителното училище, окончателно забрави за името си и стана просто Глигана. Оттогава само ченгетата и прокуратурата от време на време му напомняха кой в действителност е той по паспорт. А сега и Надежда… Та тя направо щеше да го пръсне от подигравки!

Но въпреки очакванията му, Холмогорова реагира на този факт съвсем другояче:

— Знаеш ли — каза тя и му върна паспорта, — има едно поверие, според което съдбата на човека се определя от името му? Аз също вярвам в това. Впрочем, Гаврила Романович е бил Державин. Почти като теб, само че в обратен ред.

Глигана никога не бе чувал за Державин, но не се издаде, а си помиели, че няма да е зле да си купи диплома от някой ВУЗ, например, от Московския университет. Или още по-добре от някой западен университет, каквито можеха да се намерят в Америката или Англията?

Той си представи как се завръща в Русия с мантия и четириъгълна професорска шапка с пискюл, а на „Шереметиево — 2“ го посрещат изненаданите момчета… И потръпна, защото си спомни, че сега момчетата едва ли щяха да се зарадват, ако го видят. Всъщност, много щяха да се зарадват, ако можеха да го утрепят и да го заровят на някое тихо и рядко посещавано място. За пръв път в живота му в него се размърда нещо, което наподобяваше съвест.

— Знаеш ли какво, на мен ми харесва, че в действителност си Ромео — каза замислено Надежда, — но разбира се, аз няма да те наричам така, особено пред хората. За мен ти ще бъдеш Рома, а още по-добре — Грухчо! — Тя се засмя, сви списанието на фуния и шеговито смушка с него Глигана в ребрата…

Белов излезе от Кремъл и спря. Къде да иде, това беше въпросът. Какво да прави, след като вече принадлежеше само и единствено на себе си? Обзе го ново, несравнимо с нищо чувство за пълна, абсолютна свобода. Струваше му се, че само да размаха ръце и ще се издигне над Боровицкия хълм, над Москва, над Русия… И щеше дълго, дълго да лети, докато има сили в крилете.

Може би дори щеше да стигне до самата Швейцария, където той непременно щеше да има своя къща в кантона Ури. Белов се видя като побелял старец, на пейката до стената на техния дом седеше възрастната му жена, а по алпийската трева се търкаляха внуците им. Интересно, как ли щеше да изглежда Олга на седемдесет години?

Впрочем, що за размисли бяха това? Нали мечтата му се сбъдна! Съдбата го освободи от примката си и той отново беше самият себе си! Белов се огледа наоколо, опита се да запамети впечатленията от този най-хубав ден в живота му! Студеното зимно слънце светеше ярко, по бледосиньото небе нямаше нито едно облаче. Срещу него подобно гигантски камък на кръстопът белееше засипаният с чист сняг Пашков дом.

Саша знаеше, че от Кремъл тръгват улици и пътища към всички страни на света. Но по кой от тях да поеме? Точно това беше свободата — да вървиш, накъдето поискаш, в посоката, която сам си избереш! И той отново се намираше пред избор, от който може би зависеше целият му по-нататъшен живот…

Белов забеляза с каква почуда го гледат излизащите на тълпи от Боровицките врати японци, начело със слабичката им преводачка. Има си хас да не го гледат. Стои до входа на Кремъл някакъв подозрителен остриган тип в черен смокинг и подуто от побоищата лице, върху което се мъдри блажена усмивка на идиот… И не помръдва въпреки минусовите температури… Е, как да не го вземеш за луд?

„Луд съм, луд съм — кимна им щастливият Саша, мушна ръце в черните джобове и тръгна почти на бегом надолу като на няколко пъти се пързулна по хлъзгавото възвишение. — На нас — руснаците, изобщо не ни пука от студа!“

Оттук до фонд „Реставрация“ на улица „Нови Арбат“ беше една ръка разстояние…

Усещането беше много странно! Ето че той седеше в собственото си кресло край своето бюро в своя офис на своя фонд „Реставрация“, ала същевременно му се струваше, че всичко това не се случва с него, а с двойника му, с някакъв негов клонинг или киборг. Сякаш той, истинският Саша, се намираше някъде другаде и виждаше тази сцена с помощта на триизмерни очила. До такава степен всичко беше нереално и едновременно с това приличаше на действителност.

Макар че — не, ето че Ваня, синът му, се бе настанил на коленете му, от очите му се стичаха сълзи и той се притискаше към рамото му. И на това място бялата му риза беше толкова подгизнала, че чак бе станала прозрачна.

Встрани от него край масата седеше Олга. За разлика от Ваня тя изобщо не му се радваше, а го гледаше навъсена. Като вълчица. А пък насреща му Шмит не криеше радостта си, макар да се бе изчервил от вълнение като гимназистка. Това не беше характерно за него: железният Шмит и вълнението бяха несъвместими неща както геният и злодейството! Макар че той беше неговият убиец и нямаше как да избяга от това.

— Саша, ето ти отчета за свършената работа. — Шмит се щураше между сейфа и бюрото, струпвайки върху него нови и нови папки с документи. — Честна дума, старахме се, колкото можем, но без теб нещата не вървяха много добре. — Внезапно замлъкна, тъй като забеляза болезнената гримаса, с която Александър наблюдаваше купчината папки, която се издигаше на бюрото пред него.

— Дима, престани да се суетиш. Не се връткай край клиента — посъветва го Белов и кой знае защо се почеса по главата, — всичко това вече ме вълнува точно толкова, колкото и миналогодишният сняг. Сега всичко това е ваше — на теб и на Оля. Просто реших да мина оттук…

Дмитрий погледна смутено Саша, а сетне премести очи към Олга.

Тя направо щеше да се взриви. Тресеше се от раздразнение, омраза и обида… Вместо тези изроди Белов и Шмит да си хвърлят по един бой заради нея, те се държаха така, сякаш нищо не се бе случило. Същински другари и братя по оръжие! Сега щяха да подхванат спомени за миналите дни и битки, в които бяха участвали заедно. Или по-точно, заедно бяха убивали търговците и бизнесмените! А тя не означаваше нищо и за двамата! Приятелството, видите ли, беше по-важно за тях!

А как само изглеждаше посрещането му на входа, което служителите на фонда спретнаха на Белов, веднага след като той се появи там! Всички хукнаха навън, дори заслизаха пеша по стълбите като при пожар, сякаш при тях бе пристигнал Шварценегер или Сталоун! Натъртиха си ръцете от ръкопляскания, добре, че на никой не му хрумна да се развика: „Браво, Бели, бис, Бели!“

И това се случваше, след като тя спаси неговата империя по време на хиперинфлацията, запази работните им места и дори не понижи заплатите на служителите. Ето как се проявяваше хорската благодарност. Оля не беше нужна на никого тук, на никого! Този Белов беше една престъпна измет! Как смееше да я зареже!? Как смееше да изрече такива думи в присъствието на детето! Не се връткай край клиента! Какво означаваше това — някакъв гнусен намек за нея, така ли?

— Ако ти веднага не му фраснеш един — изкрещя яростно Олга на Дмитрий, сочейки с треперещ пръст към Саша, — аз ще си отида оттук и никога повече няма да се върна. Кракът ми повече няма да стъпи тук!

Тя се затича към Саша и издърпа Ваня от коленете му. Момченцето с изумление погледна разгневената си, изпаднала почти в истерия майка. То се опита да се освободи от ръцете й, но тя здраво и болезнено го стискаше за китката.

— Я го погледни — каза помирително Шмит и кимна по посока на Белов, — той и без това е бит и пребит, здраво място няма по него…

И наистина мястото, където бялата риза на Саша беше подгизнала от сълзите на Ваня, порозовя от кръв. Той с каменно лице мълчешком наблюдаваше беснеещата си жена.

— Мамо, не искам чичо Дима да бие татко — захленчи Иван и предприе отчаян опит да се освободи, но Олга го дръпна и го притисна с другата си ръка към себе си.

Цялото й лустро, добро възпитание и прилични маниери бяха пропаднали вдън гора. Тя заприлича на глупава жена — скандалджийка от комунална квартира.

— Ти… вие… — разкрещя се отчаяно Олга, — мразя ви и двамата! А на теб, Белов, ти забранявам да се виждаш с Ваня. Ти… вие и двамата няма да го научите на нищо добро, шибани мутри такива!

Тя хукна навън от офиса, влачейки подире си Иван, който се съпротивляваше, крещеше и ридаеше, и така затръшна вратата, че сградата се разлюля като от земетресение.

В офиса увисна кънтяща тишина. Белов и Шмит дълго се гледаха един другиго и мълчаха. Най-сетне Дмитрий каза:

— За пръв път в живота си я чувам да псува…

Те помълчаха още малко. Саша погледна през прозореца: сумракът зад тройните стъкла се сгъстяваше. Настана вечер.

— Днес беше най-хубавият ден в живота ми… — каза той с някак отчужден глас.