Александър Белов
От торбица до тъмница (19)

18.

Белов угаси мотора, включи фаровете и скочи на земята. А след това закопча яката на ризата си, защото след падането на нощта захладня. Заобиколи камиона и подритна на няколко пъти гумите му, преструваше се, че всичко е наред и само чака да го пуснат да продължи нататък.

Инстинктивно Саша усещаше, че ще се случи нещо. Все пак зад гърба си имаше десетки престрелки и разчиствания на сметки. Изобщо не можеше да проумее смисъла на всичките кръвопролития. Ала ни най-малко не се съмняваше, че в момента предстои нападение и погледите през мерниците са съсредоточени върху него. От милиционерския „буркан“ излезе шкембест мустакат тип с пагони на сержант и тръгна към камиона…

Стъписаният бунтовник се обърна към Осман, а в очите му се четеше колебание. Той му отвърна с жест да чака заповед. Бунтовникът беше с богат опит и знаеше какво означава да проявяваш търпение и издръжливост. Естествено, гранатометът щеше да отнесе тази будка, както ритник на ботуш — птиче гнездо върху скала, но нямаше смисъл да се вдига шум без нужда. Защото въоръженият сблъсък щеше да привлече вниманието на всички силови ведомства към тази територия…

Ала групата по осигуряването на операцията много добре си бе свършила работата! Не беше трудно да се изчисли, че хората на Опушения в тандем с продажните милиционери от пътната полиция ще направят засадата точно тук. Наблюдателят на паркинга на мотела, в който пренощуваха Земфира и нейният шофьор, ги бе проследил. А прослушването на телефонните им разговори позволи с още по-голяма точност да определят мястото на нападението.

Трътлестият сержант повдигна колана си и се приближи до зила, поклащайки се на дебелите си крака. Той се качи на стъпалцето от страната на Саша и надникна в кабината. Хвърли един пълен с подозрение поглед към невъзмутимата Земфира. След като очевидно не намери каквото търсеше, скочи на земята и отиде при Саша.

— Сержант Бодлерчук — като че ли с нежелание се представи блюстителят на реда по пътищата. — Хайде, покажи какво караш.

Да, би било чудесно да фрасне с манивелата този разбойник в милиционерска униформа по мутрата. Мръсникът беше толкова убеден в правото си да граби, че Саша направо го сърбяха ръцете здраво да го фрасне. Ех, жандармеристи, жандармеристи! Но нямаше какво да се прави, трябваше да се подчини.

— Няма проблеми! Ей сега ще го покажа. — Белов скочи на пътя и тръгна към каросерията.

Вратите се отвориха с лекота. Саша остана долу, а шкембестият се покатери с пъшкане във фургона и като си светеше с неизвестно откъде взелото се в тлъстата му лапа тъничко, но силно фенерче, се вмъкна навътре. Вдигаше чувалите и надничаше под тях. Едновременно с това от време на време поглеждаше назад, към пътя, сякаш очакваше да се случи нещо… Претърсването не доведе до нищо. От ремаркето излетяха и паднаха на пътя тънките, сякаш изтъкани от паяжина гащички. Запъхтян, дебеланкото скокна на шосето, прибра фенерчето в джоба си и изтупа ръце.

— А къде е куфарът? — попита той с напрегната усмивка. — Сам ли ще ми кажеш, или да ти помогна?

Саша не успя да отговори. Някъде в дълбините на съзнанието му забуча мотор на кола. Звукът бързо се приближаваше и ставаше все по-силен. Явно ченгето също го бе доловило, защото се усмихна доволно и потри ръце. Скоро на пътя се появиха фаровете на приближаващ се със светкавична скорост автомобил.

Той подмина Саша и сержанта, които бяха застинали зад камиона, и рязко заби спирачки до караулката на пътната полиция. След това направи завой и спря с включени фарове срещу зила на Белов. Между тях имаше петдесетина метра. Беше бялата лада „Самара“. И Земфира, която седеше в кабината, и шишкавото ченге, което беше излязло на пътя, и Белов закриха очи с ръце пред ярката светлина.

От колата изскочиха две мутри с къси якета и пистолети в ръка. Едновременно с това се отвори вратата на „буркана“. Оттам излезе кльощавото ченге. То тръгна към камиона, стиснало в ръка документите на Белов. Мутрите се присъединиха към него. По всичко личеше, че четиримата много добре се познават, защото действаха като хора от един отбор и се разбираха помежду си без думи.

Саша позна двете мутри. Бяха Шали и Кран. Те разговаряха с него в мотела от името на Опушения. Дебелият сержант грубо блъсна Белов в тяхната посока и тръгна след него, като от време на време го сръчкваше в гърба и доволно се кискаше.

— Във фургона е чисто — каза той на ортаците си, когато се изравни с тях.

Единият от мутрите взе на мушка Белов, а другият отиде до зила от страната на Земфира.

— Изваждаш бавно куфара и ми го подаваш — разясни й той с равен глас, — искрено те съветвам да не правиш резки движения. Точно така, ти си умно момиче — похвали той девойката, която измъкна куфара иззад облегалката на седалката под вторачения му поглед. — Вземи куфара и слез долу. Сега ми го подай, излез и вдигни ръце.

Земфира гледаше нападателя си в очите и изпълняваше заповедите му като омагьосана. Белов отбеляза наум, че тя носи неговото дънково яке с навити ръкави. Кога бе успяла да се преоблече?

Размахвайки куфара, доволната мутра заведе девойката до предния капак на зила и я накара да застане с гръб към камиона. После даде знак на Белов с пистолета да се присъедини към нея. Двамата застинаха на метър от предната броня с вдигнати ръце. Ситуацията беше без изход! Двамата стояха напълно беззащитни, присвивайки очи срещу потока от ярка светлина, а на фона на двете малки електрически слънца наредените пред тях бандити и милиционери им изглеждаха като тъмни силуети.

„Жалко, че Йосиф Висарионович наблюдава от кабинета си горе тези безобразия, но не може да ни помогне — помисли си Саша. — Отмина му времето…“

И въпреки цялата трагичност на ситуацията, се усмихна.

Бандитите се спогледаха изненадано и свалиха пистолетите. Но старши лейтенантът Кудеяр веднага им кресна: „Убийте ги!“ Те отново вдигнаха пистолетите и ги насочиха към лицата на Белов и Земфира. „Лоша работа, по-лошо няма накъде!“ — осъзна Саша и премести тежестта си на единия крак, за да се хвърли встрани…

Изведнъж от отсрещната страна на милиционерската будка се разнесе съскащ увеличаващ силата си звук, след който стъкленият „буркан“ с грохот се взриви и се разхвърча на хиляди парчета. Веднага след това още една ракета вдигна във въздуха ладата. Саша и Земфира инстинктивно притиснаха гърбове към бронята на зила. Бяха обърнати с лице към взривовете и виждаха всичко, което се случваше, като на екран на телевизор. А бандитите и ченгетата инстинктивно приклекнаха и се обърнаха в посоката, където би трябвало да се намира източникът на опасността.

Земфира направи крачка напред, с незабележимо движение, като на каубой от американски уестърн, измъкна някъде изпод якето си пистолет и стреля четири пъти, ръката й описа полукръг. Двете мутри мълчешком се свлякоха на земята, а застаналите малко встрани от тях ченгета успяха да реагират на пукота от първите два куршума и хукнаха през глава към храстите вляво от караулката на пътната полиция… На асфалта останаха да лежат два трупа и сребристият куфар. Захвърлените от ченгетата документи бавно се люлееха в заревото на пожара и падаха над тях като есенни листа…