Александър Белов
От торбица до тъмница (3)

2.

Всяко зло е за добро и всичко, което ти се дава, си има и хубава страна. Дори ако онова, което ти се дава, е наказание за греховете, тежко изпитание или смърт. Тъй се случи и с Александър Белов. След като се озова на сметището и изпадна в ужасен стрес, той не просто оживя по чудо. Стана друг човек. Нещо се промени както в него, така и в отношението му към себе си и към живота. Нещо ново се появи в очите и гласа му. Нещо, заради което хората край него се опитваха да станат по-добри и започваха да търсят нов смисъл в живота си. Това обаче не ставаше заради натиска на Белов, а сякаш по някакво „съвпадение“ с него. Като че ли Саша се бе превърнал в механизъм за отключване на съвестта.

Един от тези „новопосветени“ беше Степанич — пенсионерът Арсений Степанович Власов.

По време на съветската власт той бе ръководил малко предприятие за играчки. Но всъщност основната продукция на предприятието бяха пластмасови детайли, предназначени за армията: вложки за каски и противогази, части за акваланги и всевъзможни други неща. В разгара на преустройството Комунистическата партия на Съветския съюз поразхлаби юлара и даде възможност на трудовите колективи сами да си избират началниците. Власов беше против. Той твърдеше, че работниците само имат вид на възрастни хора, но по деловите въпроси и в бизнеса са същински деца. Та нали на тях самите никога не им се бе налагало да решават нещо. Къде да живеят, какво да ядат и къде да почиват не зависеше от избора им, за всичко това се грижеше държавата.

Как, например, съветските граждани решаваха за какво да изхарчат парите си? Те влизаха в магазина и се оглеждаха да видят къде има опашка. Нареждаха се на нея и питаха какво дават? И каквото им даваха, за това си и плащаха. Нима беше възможно на такива неподготвени за вземането на самостоятелни решения хора да се поверява най-важното — избора на човека, от когото зависи съдбата на предприятието, неговата състоятелност, наличието на работни места и в крайна сметка — заплатите?

Не биваше да се постъпва така. Но не го послушаха. Обявиха го за ретроград и го изпратиха в пенсия. Добре, че поне му дадоха персонална пенсия, понеже не се заинати да си остане на поста и не хукна да си търси правата. А онзи, когото избраха на негово място, нарисува пред трудещите си толкова красива програма, с такива заплати в долари и вили на Бахамите, че те с възторг и без гаранции му предоставиха всичките си ваучери. Новият директор не излъга. Работниците започнаха да получават заплатите си в долари — например, по два долара на месец, и то по веднъж на половин година. Построи и вили на Бахамите — за себе си и за главния счетоводител.

В това време Степанич се впусна в частна предприемаческа дейност. Но точно в този момент държавата напълно забрави за задълженията си по спазването на закона и реда.

Чиновниците, банкерите, бандюгите и вечно оплакващите се от липса на закони ченгета — изобщо, онези, които управляваха под псевдонима „Родина“ и „Народ“ — грабеха всичко и всички наред. Степанич загуби дори апартамента си. Слава богу, че поне съумя да опази една стая в комунално жилище, московското си жителство и любимото си жигули, произведено с италиански части в заводите ВАЗ.

Но въпреки всичко стигна до селището на клошарите на сметището. Благодарение на директорските си навици там Степанич стана нещо като неофициален старшина. Препитаваше се като събираше хранителни продукти — консерви и колбаси, които големите фирми изхвърляха, понеже бяха загубили търговския си вид или заради изтеклия им срок на годност — и ги препродаваше по бюфетите на гарите или на крайпътните заведения. По тези места се отбиваха предимно пътници и дори ако някой от тях се отровеше от въпросните храни, щеше да е далеч от съответното заведение.

Но след „битката край Картаген“ и завръщането на Степанич в Москва, сякаш го удари гръм и страстта му да върти консервно-колбасната далавера изчезна. Бунището също му опротивя. И дори беше доволен, когато под натиска на Шмит и Федералната служба за безопасност всички те — и той, и Доктор Уотсън, и Витя, и Федя, и Белов — бяха принудени да си вдигнат гълъбите оттам.

Степанич сложи кръст на своите мошеничества. Започна нов живот, тясно свързан с живота на Александър Белов.

Отвън се разнесе познатото бръмчене на мотор. Федя потрепна и погледна към Саша. Под прозорците на първия етаж на обикновения панелен блок на улица „Гуревич“, в който всъщност беше разположено „Дистрибутор“ ООД, рязко спря бяла лада.

След няколко секунди в офиса с достойнство влезе Арсений Степанович Власов, много по-известен в миналото като „просто Степанич“. Но сега в този солиден господин беше трудно да се разпознае бившия неформален лидер на клошарите и просяците.

Носеше строг тъмносин костюм, който много добре пасваше на стегнатата му фигура (Степанич стопи шкембенцето си благодарение на индивидуалните си занимания с един треньор). Пъстрата му вратовръзка струваше около двеста долара. Скъпите позлатени рамки на очилата наистина му придаваха черномирдинско величие, за което до голяма степен спомагаше и израза на осъзната собствена значимост на безупречно избръснатото му лице.

Щом видя лъчезарно усмихнатия Фьодор с чаша в ръка, Арсений Степанич се навъси недоволно и веднага премина в атака:

— Какво си се пльоснал тук? Нямаш ли си работа? Скочил още по тъмно и веднага се хванал за чашата! Да знаеш, че Бог ще те накаже за безкрайното ти пиянство!

Фьодор демонстративно отпи със сърбане от чашата си, без дори да се намръщи, сякаш в нея имаше не водка, а кърма, и назидателно рече:

— Степанич, Бог дава не на онзи, който става рано, а на този, който става в добро настроение.

— Ти си безделник!

— И какво от това? В Русия това не е грях, а единственият начин да неутрализираш кипящата дейност на идиотите. А вие, бащице, сте муфтаджия, използвач и скубач.

— Аз не съм муфтаджия — коригира го Степанич, — а спекулант. А спекулантът е играч, който рискува, подчертавам, рискува капиталите си, за да получи нещо отгоре, което ще рече максимална печалба. Затова аз пия шампанско.

— Че и аз пия — парира го Федя, извади от сейфа поредната бутилка водка и с трясък я сложи на масата пред себе си.

— Да, но го правиш с моите пари! — кресна възмутено Степанич.

Тук Белов сметна за необходимо да се намеси, тъй като разговорът заплашваше да премине в саморазправа. Но не успя да каже нито дума. В стаята връхлетя задъханият Витя. Огледа всички и пусна широка усмивка:

— Руският танк не е толкова страшен, колкото пияният му екипаж. За какво пием, колеги?

Белов на мига се почувства в миналото и му прилоша. Ситуацията му напомни за вечните спорове между Пчелата и Космос по въпроса за това кой колко работи. Точно така преди време в неговия кабинет се караха и се кълняха във вярност един пред друг покойните му приятели… На този свят наистина нямаше нищо ново, всичко, което е било, щеше отново да бъде и да се повтори… Нищо, че грубият и праволинеен Витя не приличаше кой знае колко на Фил, но за сметка на това Степанич сякаш бе излят по калъпа на Пчелата, но оплешивял и побелял с възрастта, а безделникът и лентяй Фьодор бе същински Космос Холмогоров.

Разстроеният Белов само махна с ръка и не каза нищо. Степанич продължи да роптае, обръщаше се предимно към Витя:

— Ние с Александър Николаевич по цял ден орем и сеем… Ти — също, както и доктор Уотсън. А ей това дрънкало още от заранта се налива с водка — посочи с пръст към Лукин. — Писна ми да му повтарям: трябва да работиш! Който не прави повече от онова, за което му плащат, никога няма да получи повече от това, което получава. А пък той само знае да пие и да си чеше езика!

Лукин се усмихна високомерно и рече с онази демонстративна ленивост, която умееха да изобразяват само обиграните участници в спорове:

— Преувеличавате, бащице… Всъщност аз само ви напомням, че ние толкова упорито се борихме за правата на негрите, че практически заприличахме на тях… Време е да се поукротиш.

— Зная откъде са тези шегички! — заяви с тон на държавен обвинител Степанич. — Попиваш ги от интернет!

Федя сви рамене:

— Орелът не лови мухи. Аквила нон каптат мускас, казано на латински.

— Не зная кой кого каптира и къде го каптира, но ако веднага не се захванеш с някаква работа, ще ти спра пиенето!

— Какъв садист! — подсмихна се Лукин.

— Стига вече, престанете да дрънкате, имаме работа за сто милиона — прекъсна дискусията им Злобин. — Е, може да не е за сто милиона, но като нищо ще го докараме до двеста хиляди долара… В близко бъдеще…

Спорещите млъкнаха и с интерес се вторачиха във Витя.

— Та тъй — продължи Злобин, — предлагат ни следната далавера… С мен се свърза един шеф по снабдяването на някакъв санаториум край Москва, който се казва Руслан. Иска спешно да докара малко захар в столицата. А доставчикът му — някаква жена, е заседнала в Ростовска област. Колата й се счупила, шофьорът й се запил, а там по пътищата цари същинско безчинство: ако мутрите не ти одерат три кожи за това, че минаваш по пътя, значи ще го направят ченгетата. А пък жената може да има проблеми с властите, защото стоката й е от армейските складове. Общо взето, работата не е в захарта, а в това, че тя има нужда от придружители.

— Глупости, колега — обади се Фьодор. — Пак те влече към авантюри. И освен това тази работа не струва десет хиляди долара.

— Млъкни, скапан философ такъв — секна го грубо Витя и се обърна директно към Белов. — Руслан обеща да даде една камара долари отгоре, ако успеем да докараме жената със захарта. Истинска джентълменска дума. Необходими са документи и твоите връзки, за да пропуснат камиона да мине без проблеми. Но трябва да стане много бързо, защото в момента варенето на сладко за зимата тук е във вихъра си. Народът влачи захар с чували.

— Това е интересно — включи се в разговора Степанич. — Положението е следното: поляците продават захарта по триста и десет долара, а снабдителите на Министерството на отбраната упорито го купуват от казахите по четиристотин и деветдесет. Осмислете тази разлика! Може и ние да се вмъкнем в тази верига! Само трябва да разберем в коя военна част е открито такова находище на захар. Ако нещата се наредят, тези доставки могат да станат наша постоянна дейност.

— Колко време ще ни отнеме? — замисли се Белов. — С нашата таратайка ли ще идем дотам и обратно?

— Дотам са близо хиляда километра. Два дни ще ни стигат. Е, максимум три… — пресметна Витя.

— А защо не идеш ти? — предложи му Саша. — При нас май не се набелязват големи превози в близките дни, нали така?

Витя не успя да отговори. Входната врата се отвори с такъв трясък, сякаш я бе ритнал с крак неизвестно как попадналият в Москва Кинг-Конг. В офиса връхлетяха трима младежи с бейзболни бухалки в косматите си като на орангутани ръце.