Асен Милчев
Улеят на времето (74)

13

За самотния космически обитател на ретранслаторната станция времето полетя. Как му се искаше с всички сили да завърти стрелките на часовника и да приближи момента, който вече считаше за свое избавление. Оставаше му още един разговор с Бела. Последният им задочен разговор. Стига ги е разделяла тази ужасяваща пустош.

Сигнал! Бе дошло времето за изпитанието. Още веднъж трябваше да напрегне сили Емил. И да прояви мъжество и характер. Може би никога повече в живота му нямаше да се налага да се преструва на суров човек.

— Ще тъжа за тебе, Бу-бу. Свикнах да си говорим. И ще бъда още по-самотна — едва сдържаше сълзите си момичето, след като научи, че Емил напуска станцията и заминава далече.

— Но нали баща ти се връща? — помъчи се да я утеши той.

— Да, може би. Пак има някаква промяна. Каза ми, че все още не се знае кога точно ще си дойде. Дали не иска да ме изненада? Аз съм свикнала да чакам.

— Нямаш представа колко съм ти задължен, Бела. Ти успя да ме убедиш — никой не заслужава да бъде самотен. Твоето приятелство ме връща при хората. Нали така искаше, мило дете? Сигурно ще се намери някой, на когото да съм необходим. Ще отида далече, много далече, където не ме познават. Моят лош сън свърши.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари, Бу-бу. Откакто се познаваме, станах по-мъдра и по-чувствителна. Навярно съм пораснала — момичето съвсем загуби гласа си. — Желая ти щастие, Бу-бу. Би трябвало да ти кажа сбогом, но не знам защо ми се струва, че все някога ще се срещнем. Затова довиждане…

Емил хвърли последен поглед върху уредите в контролния пункт. Обходи всички кътчета на станцията, където беше преминал един не много дълъг, но бурен отрязък от живота му. Беше му домилял този шестостен, който напомняше пчелна килийка. Той с тъга си припомни как когато искаше да погледа залеза, отиваше в някое помещение и станцията сама спираше да се върти, сякаш отгатваше неговото желание и преустановяваше своя обичаен ход.

Операторът бе предупредил и очакваше да дойде смяната му от Земята. Тръгваше си с едно объркано чувство на горест, радост и надежди. Както излизат затворниците, излежали сурова присъда, над която са имали време да разсъждават и преосмислят.

Сигнал от Земята. Кой ли се бе сетил точно сега за него?

— Аз съм — Аскол. Безпокоя се за тебе. Да не би да си променил решението си?

— Нищо подобно. Никога не съм имал по-голямо желание да се върна. Благодаря, че си изпълнил молбата ми. Предупредил си вашите сътрудници за моя случай.

— Те приеха и се радват, че всичко ще завърши благополучно. Знаеш ли, Емил — усещаше се, че докторът бе притеснен. — Ние с Дияна си позволихме една волност. Казахме им да съобщят на момичето, че нейният баща най-после се завръща.

Емил усети, че сянката на измъчващото го желание за вечно страдание и забрава, призракът на безмисленото съществуване — този алчен Улей на времето, от който всъщност всички се страхуват — бяха отлетели от него завинаги.