Асен Милчев
Улеят на времето (3)

3

Мелодията на „О, ти, мили Фридолин“ огласи спалнята на Дияна Фрай.

„Кой ли може да идва толкова късно?“ — недоволно замърмори младата жена, като се отправяше към входната врата.

— Защо звъниш, мамо? — посрещна тя неочакваната си гостенка. — Влизай направо.

— Още не съм свикнала да си служа с тия нови магнитни талони за входния компютър. Пък и не съм сигурна дали ще те заваря сама.

— За какво намекваш?

— Знаеш, че се безпокоя за тебе, Дияна — каза майка й и седна в един фотьойл.

— О, мамо, затова ли си дошла посред нощ? Докога ще ходиш подире ми? Да не съм малко дете?

— Тъкмо за това се тревожа, момичето ми. Годините минават.

— Ако смяташ, че по този начин ще промениш моето отношение към Аскол, дълбоко се лъжеш. Аз го обичам. Нещо повече — възхищавам се от него. Разбираш ли — той е вълшебник, който може да надникне в душата на човека, да извади оттам съмненията и безпокойствата и да го дари с устрем. Неговите пациенти го боготворят. Истинско щастие е, че съм не само негов сътрудник, но и близък приятел.

— Нямам нищо против твоите чувства към доктора, само че дали и той ги споделя?

— За мен това е без значение, мамо. Нали аз го обичам. Да, любовта е сляпа и глуха. Но за твое успокоение — той също ме обича. Не ми го е казал — усещам го.

— Тогава защо не се ожените?

— Пак ли започваш, мамо? Та Аскол е човек от друго тесто. Представяш ли си — да го впрегна в хомота на брачния живот.

— Не очаквах да разсъждаваш по такъв начин, Дияна — изрече разочаровано майката. — Ако не мислиш за себе си, то поне не бъди жестока към мен. Искам да гледам внучета.

Майка й знаеше уязвимите места на жените и се опита да ги използува дори срещу собствената си дъщеря. Но напразно предизвикваше с майчинското чувство Дияна. Младата психоложка неведнъж бе обмисляла отношенията си със своя научен ръководител и се бе уверила, че винаги и навсякъде ще го следва. В службата бяха непрекъснато заедно. Оставаха с часове в кабинетите и лабораториите на клиниката да разговарят. Не че не съществуваха различия помежду им. Случваше се да спорят, да повишават тон, дори да се скарат. Но Аскол бе призван да утвърди новото в електронната психотерапия и Дияна го следваше в неговия път като дете, което върви след разказвач на приказки. Такъв човек, който се бе посветил на другите, не можеше да бъде неискрен. Затова тя му вярваше и го гледаше със заслепените очи на влюбена жена. И с годините любовта й се разгаряше.

— Да не говорим повече за мен, мамо — каза уморено младата жена. — Трябва да си лягам. Сутринта ще ставам рано. — После внезапно се оживи. — Знаеш ли, утре съм канена на обяд у съквартирантката от студентските ми години Леда Алфеева. Спомняш ли си за нея? Срещнахме се случайно на един симпозиум. А сега, ако искаш, остани да спиш при мен. Погостувай ми и утре. Ще се прибера за вечеря.

— Не, ще си вървя — отвърна с лека тъга майката. — Знам, че по-приятно ще ти бъде да не се връщаш рано в къщи. Ти наистина порасна, детето ми.