Асен Милчев
Улеят на времето (23)

9

„Уважаеми пътници, току-що преминахме през зоната на ускорението. Пресякохме земната атмосфера и поемаме по курса към нашата крайна цел — Луната. След няколко минути предпазните мерки около излитането ще бъдат отменени и вие спокойно ще можете да се движите из ракетоплана. Всички негови удобства и забавления са на ваше разположение.“

Тони слушаше гласа на стюардесата и си мислеше, че навярно е много скучно да повтаряш едни и същи неща, макар и на различни хора. Да не говорим за глупавото съдържание на текста, което трябваше да се чете или научи наизуст.

Плавно, като мах на криле, се повдигнаха защитните капаци на илюминаторите.

— Каква прелест! — не се сдържа да не възкликне Сола Сегура, като се мъчеше да долепи челото си до прозорчето, притискайки Тони до седалката.

Момчето се изкуши да й предложи да си сменят местата, ала така съвсем щеше да я изолира от останалите й събеседници и щеше да се наложи да я забавлява сам.

— Погледнете, погледнете — възрастната дама се обърна към младоженците. — Как сияе Земята под нас.

Тони хвърли един поглед „надолу“ или „нагоре“ — не можеше да се каже. Виждаше се само синкава мъгла. Все още бяха много близко до повърхността на планетата и не се различаваха нито океаните, нито отделните континенти. Ева и Виктор както винаги бяха хванати за ръце с блажената физиономия на хора, които сигурно отиват към рая.

— Ще повикам стюардесата, за да ни каже след колко време ще пристигнем — каза Сола Сегура, макар че десетки пъти преди това бе прелистила проспектите на агенцията, където се даваха най-важните сведения за полета.

Сякаш разбрала безпокойството на старата жена, стюардесата се показа на вратата на централното отделение. Любезно, но твърдо тя отказа на упоритата бабка да й дава подробни разяснения за разписанието, защото в момента имаше по-важна задача. Под мишницата си носеше манекен. Тя застана на такова място, че да се вижда и чува от всички пътници в отделението, и каза с парфюмирания си глас:

— Сега ще преминем един кратък курс за манипулиране със скафандър. Вероятно, когато пристигнем, някои от вас ще пожелаят да напуснат цивилизованата зона на Луната и да се поразходят из лунните планини. Нашата агенция ще ви осигури такава възможност. Но се налага да имате макар и елементарни познания за боравене със скафандъра, с чиято помощ ще се движите по лунната повърхност извън кислородния похлупак на населените места.

— Извинете, а дали скафандрите са надеждни? — Както можеше да се предполага, най-нетърпелива бе госпожа Сола Сегура.

— Разбира се — повдигна вежди стюардесата, — те са преминали през многобройните изпитания на нашите научно-технически лаборатории. Агенцията не би си позволила да ви предложи нещо непроверено. Ето, вижте — каза тя, приближи се до досадната възрастна дама и наклони скафандъра към нея. — Тук е поставен печатът на качествения компютърен контрол.

Навеждайки се да види щемпела, Сола Сегура забеляза, че от полуотвореното външно джобче на униформата на стюардесата се подава тънка синя книжчица. „Дали да не скрия за малко личното й тефтерче? — мярна се в главата на засегнатата старица. — Нека се поядосва, че го е загубила. После ще й го върна.“ И в същия миг тя усети, че я обладава едно необикновено желание. С разтреперани от възбуда пръсти измъкна незабелязано книжката от джоба й се облегна отново назад. Странно — не изпитваше угризение за постъпката си. Надменната неуслужлива стюардеса заслужаваше такъв номер.

Тони се помъчи да внимава какво обясняваха за скафандрите, но се сети отново за Мая. Дали наистина нямаше да направи някаква глупост, както се заканваше? Момчето знаеше, че от нея всичко може да се очаква. Бе своенравна и упорита. Ева бе склонила глава на рамото на Виктор и съвсем сигурно нищо не чуваше от лекцията. Пътниците бяха нетърпеливи да се пръснат из разните помещения на кораба. Без самите да разбират защо, някакъв атавистичен страх ги тласкаше към развлечение и забрава. Но кой ги заплашваше и с какво? Не знаеха. Единствено натрупаното през вековете подсъзнателно недоверие към летателните средства ги караше да се чувствуват слаби и уязвими на космическия кораб. А най-верният начин да превъзмогнеш своята несигурност е да отвлечеш вниманието си от неприятните мисли с някакво занимание.

— Сега Топси вече е закусил — подръпна Сола Сегура своя спътник, който изобщо не се заинтересува кой е тоя Топси и би дал всичко на света да завърши това досадно пътуване и да научи нещо за Мая.