Асен Милчев
Улеят на времето (45)

5

Ланкони рязко се обърна. Устреми безизразния си поглед към Дияна и бавно запристъпя към нея.

— Защо ми съобщавате това? — с глух глас попита той. — Нали дойдохте да ме предадете. Както всички жени.

Постепенно гневът обагри лицето му.

— Упойващ газ! — разкрещя се Ланкони. — Мизерници! Мислят да ме отклонят от великата ми цел! И ми подготвят капан. Смятаха, че ще се хвана! — Космонавтът избухна в безумния си смях, който психоложката вече добре познаваше. — А вие какво, уплашихте ли се? Затова ли решихте да ме предупредите? Как щяхте да се справите с управлението на ракетоплана, ако аз бях… По дяволите! Страхливци, всички сте жалки страхливци.

— Грешите, Ланкони — Дияна се постара да придаде стоманено твърд оттенък на гласа си. — Ако се страхувах, никога нямаше да дойда тук. Причината е съвсем друга. Аз искам доброволно да остана с вас. Да бъда първата жена, участвувала в управлението на кораба, който ще извърши полет по границите на Слънчевата система.

Ако гръм бе поразил Ланкони, въздействието нямаше да бъде така силно. Той остана със зяпнала уста и дишаше учестено. Най-после се съвзе.

— Не обичам шегите — изръмжа космонавтът. — Такава ли сцена подготвихте да ми разиграете? Защо не ме предупредихте веднага за клопката, ако сте била искрена?

— Исках да проверя, доколко сте убеден в правотата на делото си. Дали сте достатъчно смел и хладнокръвен. И трябва да ви разочаровам — лесно губите присъствие на духа. — Дияна знаеше, че за да не проиграе тази решаваща психологична битка, трябва да бъде непрекъснато в нападение.

— Коя сте вие да ми държите сметка? — опита се да говори все така грубо и непочтително Ланкони, но се усещаше как леко отстъпва от безапелационния си тон. — Никога няма да ви повярвам.

— Ако искате, ми вярвайте. Само помислете какво ми е коствало да се преструвам на незаинтересована, да се подготвям за долната си роля на ловец на отлетели птици, да понасям назидателните лекции на онези жалки книжни плъхове от комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство. Разберете, Ланкони, цял живот съм мечтала да извърша нещо голямо, а не да се свивам по лабораториите и да обработвам психологичните тестове от ежедневието на хората. Омръзна ми всичко да бъде ясно и определено, сиво и делнично. Затова посрещнах с възторг вашето решение да дерайлирате от коловозите на посредствеността и да се понесете към звездите. Благославям лудия си шанс, който ме доведе при вас. Не ме отпращайте, вземете ме, ще се подчинявам на всичките ви нареждания. За двама души ще бъде по-лесно да се справят с опасностите на необикновеното пътуване.

Дияна влагаше в тази тирада цялата си душа. Очите й светеха, страните й бяха зачервени, устата й бълваше огън. Ланкони гледаше тази дребничка черноока разпалена красавица, която му се молеше, и самолюбието му бе поласкано. Ето така ще изглежда неблагодарната Ана, когато той се върне като победител от далечния рейс. А защо да не остави до себе си една своя почитателка? Защо да не приеме нейното възхищение за истинско? Нима постъпката му не заслужаваше искрено преклонение? Човек лесно се убеждава в нещо, което предварително му се иска да е така. А и какво можеше да му навреди тази жена? Той щеше да я държи непрекъснато под око и ако се наложеше, щеше да я обезвреди. Мисълта, че ще има до себе си една предана и при това обаятелна помощничка, която ще облекчи с присъствието си дългите му дни на самота, го изпълни с блаженство.

— Може би сте великолепна артистка — изрече много по-меко космонавтът. — Сама разбирате причините за недоверието ми. Вече сте била натоварена да извършите една измама. Какво ви пречи да се върнете отново към нея? Ще се вслушам в молбата ви и ще ви оставя при себе си, но ви предупреждавам, че ще ви следя най-зорко и ако ме подведете, ще бъда безмилостен.

— Никога няма да забравя добрината ви — усмихна се чаровно Дияна. — И ще ви помогна. Ще видите.

Ланкони не можеше да предполага колко искрена всъщност бе в този момент психоложката.