Асен Милчев
Улеят на времето (34)

20

Въображението на Тони трескаво работеше. Изведнъж той се бе превърнал в действуващо лице в заплетената развръзка на приключенски роман, каквито толкова обичаше да чете. Отвлечен ракетоплан! Съдбата на пътниците трябваше да се реши от неговата радиостанция. (Добре, че я взе.) Как ли щеше да му завижда Мая? От превъзбуда и фантазиране не му остана място да се страхува. Ами ако наистина се беше случило нещо с кораба или с неговия командир, както предполагаше старата чудачка Сола Сегура? Засега Тони отхвърли тревожната мисъл. Ева и Виктор също приеха външно спокойно неизвестността, която витаеше около експресния ракетоплан. Беше им лесно — те просто се скриха зад щастието си.

Разбира се, и четиримата спътници обещаха тържествено пред екипажа, че ще се държат нормално и няма да споделят опасната тайна с никого. Сега най-важното бе да се осъществи радиовръзка със Земята. Да се разбере всъщност какво става? Могат ли с нещо да си помогнат? Или да разчитат само на помощ отвън?

Юри и Максим се затвориха в спалнята на космонавтите, която бе добре изолирана от останалите помещения в кораба. Микрорадиостанцията, предоставена им от момчето, имаше достатъчна мощност, за да изпрати сигнали до Земята. Само че като любителска уредба тя не бе снабдена със специалните честоти, на които се свързваха космическите обекти и техните центрове. А това поставяше под въпрос възможността и вероятността да ги чуят и разберат. Трябваше да разчитат на някоя случайна връзка с радиолюбители. Ала те не знаеха дори техните кодови сигнали. Оставаше им само да отправят призив за помощ в ефира като корабокрушенци.

Юри и Максим включиха апаратурата. В приемника се чу музика. После двама многознайковци дълго се препираха кой ще победи в мача за световната купа по футбол. Космонавтите започнаха да излъчват съобщението: „До всички, които уловят нашия призив! До всички радиолюбители на Земята! Говори изпадналият в беда космически кораб, който е на път към Луната. Търсим връзка с Центъра по космонавтика. Моля, окажете ни съдействие. Нашият код е…“

Колко пъти прозвучаха техните сигнали? Никакъв отговор. Вероятно в този диапазон не ги чуваха. А може би радиостанцията им не беше в ред? Слушалките изпукаха: „Говори спасителната радиостанция — дочу се дрезгав глас. — Можем да ви препоръчаме лекарство срещу морска болест. Лягайте си навреме и пийте по-умерено.“ Юри и Максим не можаха да повярват на ушите си.

— Диваци! Да се подиграват с нас — едва се въздържаше да не изругае Максим.

— Те са си помислили, че и ние се шегуваме — успокои го Юри. — Сигурно на Земята още нищо не знаят за нашето премеждие. Този, с когото разговаряхме, смяташе, че е много духовит да ни отвърне в тона на нашата шега.

— Но нима е позволено в ефира да се говорят глупости?

— Като че ли не знаеш, Максим — служебните честоти са изолирани и там се говори сериозно. Но ние в момента имаме достъп само до любителския диапазон, където всичко е позволено. Както чу, някои се забавляват.

Сякаш да потвърди, казаното от Юри, познатият глас избоботи:

— Случай, Чико, познах те, макар да си сменил кода си. Само ти можеш да дрънкаш такива врели-некипели за космоса.

— Глупак! — удари с юмрук Максим радиостанцията.

— Внимавай да не повредиш единствената ни надежда за спасение — хвана ръката му Юри.

— Надеждите ни увяхнаха — троснато отвърна Максим. — Така може цял живот да си повтаряме, че ни е нужна помощ, а отдолу да си мислят, че се забавляваме и да ни засипват с остроумията си. Изходът ни е само да чакаме Сет Ланкони да си възвърне благоразположението към нас и да ни осведоми какво става. Ако не е превъртял, разбира се, и не ни прати по дяволите.

— Не, изходът е друг и той е в ръцете на момчето — внезапно се изправи Юри.