Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Асен Милчев. Улеят на времето

Научнофантастичен роман

Първо издание

Рецензенти: д-р Светослав Славчев, Васил Райков

Редактор: Елена Коларова

Художник: Николай Тодоров

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Ирина Кьосева

Индекс 11 9373/6257–18–84

Българска. Предадена за печат на 20.11.1984. Подписана за печат на 25.У1.1984. Излязла от печат на 26.УИ.1984. Формат 1/32/70/100. Тираж 45 115. Изд.коли 9.72. Печатни коли 15. УИК 9.51 Цена 0.63 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София

ДП „Балкан“, бул. „Ленин“ 113, София

История

  1. — Добавяне

26

Космодрумът изглеждаше като феерична сцена под светлината на прожекторите. Последните приготовления около излитането на бързоходната двуместна ракета от патрулната служба бяха в пълен ход. В огромното хале на чакалнята имаше само двама души — Аскол и Дияна.

— Ако се случи нещо с мен… — започна младата жена, като си придаваше безгрижен вид.

— Не искам дори да мисля за това — прекъсна я Аскол. — Ти ще се върнеш.

— Разбира се, не съм тръгнала на доброволно заколение. Отчитам само вероятностите.

— Обещай ми, че ще бъдеш много предпазлива, Дияна. Виждаш, в лудостта си Ланкони е станал твърде изобретателен. Как ли се е сетил да включи жизнените си функции в системата за сигурност на ракетата?

— Убедена съм, че както всички мъже и той си има слабости — дяволито го погледна Дияна.

— Готов съм да му отстъпя всичките си мъжки слабости, на които толкова много държа, само и само да успее мисията ти — отговори в нейния стил Аскол.

— В ракетоплана предупредени ли са за моето идване?

— Да, поддържаме връзка с тях.

— Пътниците не подозират ли вече нещо?

— Все още не. Само онази необикновена четворка — момчето, бабата и младоженците — са в течение на случилото се, но изглежда се държат мъжки и стискат зъби.

— Виждаш ли, че всеки според обстоятелствата може да се превърне в малък герой — нежно го погледна Дияна.

— Може би — неопределено отвърна Аскол. — Само че не всеки си слага сам главата в торбата.

— Ставаш прекалено разумен.

В чакалнята просветна надпис: „До отлитането — 15 минути.“

— Това е последното повикване — отбеляза Дияна. — Ще тръгвам.

Аскол усети, че устните му пресъхват.

— Дияна, много държа да се върнеш — каза й развълнувано той. — Никога и за нищо не съм държал толкова. Не съм ти го казвал, но сега трябва да го чуеш: обичам те.

Двамата безмълвно се прегърнаха и жената изчезна през пневматичния изход към ракетната площадка.