Асен Милчев
Улеят на времето (33)

19

Мая гледаше заедно с майка си и баща си предаването „Събитието на деня“. Когато от него научи за отвлечения ракетоплан, тя беше зашеметена. Първата й мисъл беше за Тони. Какво ли го очакваше? После осъзна, че в опасност се намираха също и леля й Ева и Виктор. Като в сън проследи прякото включване на майка си в предаването, обаждането на бабата на Тони, следеше в хипнотичен унес обясненията на станалия й симпатичен при гостуването у тях доктор Аскол. По едно време не издържа, скочи и се затвори в стаята си. Искаше й се да плаче, но нямаше сълзи. Постепенно първоначалният шок премина и тя започна да разсъждава по-трезво. Вероятно от командния център наистина разполагаха със средства да върнат кораба. Иначе нямаше да се ангажират с това предаване пред целия свят. Ами ако все пак се случеше нещо? Ех, защо Тони не остана за рождения й ден? Защо трябваше да се кара с него? Беше се показала като несправедлива и глупава спрямо своя приятел. Какво ли си мислеше сега за нея? Щяха ли да се видят отново? Само да можеше да си поговорят… В следващия момент Мая скочи отново и се втурна към стаичката, където стоеше радиостанцията й. Настрои я на вълната, на която се свързваха с Тони, и започна да изпраща непрекъснато в ефира условния им код. Разбира се, нямаше никакъв отговор. Така след няколко часа я завариха майка й и баща й — със слушалки на ушите, вперила поглед в сигналния кодер.

— Но откъде си внуши, че Тони ще ти се обади? — започна да я разубеждава Емил.

— Той си взе радиостанцията в кораба.

— Та вие нямате никаква уговорка за сеанс. Твоят приятел дори не подозира, че го търсиш.

— Ще се обади — настояваше Мая. — Сигурна съм, че ще се обади. Той сега има нужда от мен и ще ме потърси.

— Мая, бъди разумна — колкото и да беше разстроена, майка й се държеше и се мъчеше да й въздействува. — Утре ще продължиш. Легни си.

— Ами ако точно в този миг Тони ме потърси? Не, няма да спя. И никога няма да си простя, че се скарах с него и се разделихме така.

— Остави станцията на автоматичен режим и се прибери в спалнята — продължи Емил. — Тя ще сигнализира, ако се установи връзка.

— Не, нямам вяра на нищо. Нямам вяра у никого. Моля ви, оставете ме. Вие се разправяте зад гърба ми дали да ме пращате на Марс или не. Пазарите се, водите тайни преговори. Разпореждате се със съдбата ми, без да се интересувате от моето мнение. Не съм толкова малка и мога да преценявам и сама… Затова оставете ме… Нека си поблъскам главата… Не ми спестявайте усилията… Зная, че и двамата ми мислите доброто, но нека аз да реша кое е добро и кое не…

Леда и Емил разбраха, че в този момент е невъзможно да спорят с дъщеря си. Тя бе афектирана. Но думите й, макар и пресилени и може би жестоки и несправедливи, ги накараха да се замислят. Дали не бяха объркали нещо в отношението си към нея? Тяхното малко момиченце беше пораснало и искаше да вземе полагащата му се част от съдбата си в свои ръце. Един ден пиленцата изхвръкват от гнездото. Но на Леда и Емил все не им се вярваше, че този ден е дошъл.