Джон Скалзи
Призрачните бригади (1)

1.

Никой не забеляза скалата.

Всъщност това бе съвсем обяснимо. Скалата беше безлична, един от милионите отломъци от камък и лед, реещи се в параболичната орбита на отдавна издъхнала недълготрайна комета, и приличаше на всички останали парчета от тази комета-покойница. Скалата бе по-малка от едни, по-голяма от други, но положена на разпределителната скала, нямаше нищо, по което да бъде отличена. При почти несъществуващата възможност да бъде засечена от отбранителната система на планетата, предварителният анализ щеше да покаже, че скалата се състои от силикати и някои други минерали. Което означаваше, че е най-обикновена скала, при това не достатъчно голяма, за да предизвика сериозни разрушения.

Въпросът обаче не беше актуален за планетата, която в този момент пресичаше траекторията на скалата, и на още няколко хиляди отломъка като нея, тъй като тя не разполагаше с планетарна отбранителна система. Затова пък имаше гравитационно поле, с което бе впримчила скалата заедно с нейните посестрими. Събрани заедно, те образуваха истински метеорен дъжд, но голяма част от скалните и ледени късове щяха да изгорят при навлизането си в атмосферата. На студената и неприветлива повърхност на планетата нямаше нито едно разумно същество, но ако имаше такова и то гледаше нагоре, щеше да забележи красивите огнени дири, които оставяха върху небосвода тези мъртви парчета, свръхнагрети от триенето си с атмосферата.

Преобладаващата част от тези наскоро образувани метеори щяха буквално да се изпарят, преобразявайки се със забележителна скорост от твърда материя в разпадаща се лава и накрая в облаци от микроскопични частици. Последните щяха да останат в атмосферата за неопределен период, докато не се превърнат в ядра на водни капчици и водната маса не ги повлече надолу под формата на дъжд (или най-вероятно, като се имаха предвид атмосферните условия на планетата — на сняг).

Скалата, за която говорим обаче, притежаваше изразена маса. От стените й се откъсваха отломъци, докато сгъстяващото се атмосферно налягане пораждаше бързоразрастващи се пукнатини из жилестата й структура, а напрежението от шеметното падане в постоянно уплътняващата се смес от газове изкарваше на показ структурни дефекти и слабости и ги подлагаше на свирепи изпитания. Скоро започнаха да се отделят по-едри късове, те се озаряваха за кратко в ярка светлина, сетне бяха поглъщани от небето. И въпреки това в края на своя полет през атмосферата скалата все още разполагаше с достатъчна маса, за да се стовари с невероятна сила върху заледената повърхност, след което да изригне гигантска огнена гъба, мигом разсеяна от ветровете и погълната от снега.

Сблъсъкът изпепели скалата и значителна част от равнината и изкопа доста голям кратер. Скалната плоча, която се простираше на значително разстояние под планетната повърхност, изкънтя от удара като камбана, ала звуците, които издаде, бяха с няколко октави по-ниски от обичайния слухов обхват на повечето разумни същества.

Земята потрепери.

И в далечината, под планетната повърхност, някой най-сетне забеляза скалата.

— Трус — рече Шеран. Беше се втренчила в монитора.

След няколко минути последва ново сътресение.

— Трус — повтори Шеран.

Кайнен извъртя очи към помощничката си и изсумтя:

— Докога ще го повтаряш?

— Просто те държа в течение на събитията — отвърна тя.

— Благодаря за загрижеността — рече Кайнен, — но наистина не се налага да ми го повтаряш. Аз съм учен и осъзнавам, че когато земята се мести, е редно да очакваме трусове. Първото ти съобщение беше полезно. Но петото, да не говорим за шестото, са само досадни.

Нов тътен.

— Трус — рече Шеран. — Седмият. Пък и ти не си сеизмолог. Това е извън иначе широките ти научни познания. — Въпреки на пръв поглед безразличния тон на Шеран бе трудно да не се забележи сарказмът й.

Кайнен вероятно щеше да се подразни, ако не спеше с нея. В този случай обаче единственото, което изпитваше, бе леко учудване.

— Не помня ти да си дипломиран сеизмолог — отвърна той.

— Смятай го за нещо като хоби — промърмори Шеран.

Кайнен отвори уста да отговори, но в този миг подът неочаквано подскочи към него. Беше му необходима не повече от секунда, за да осъзнае, че не подът се надига срещу лицето му, а той самият се носи към него. Просна се безпомощно на плочките заедно с поне половината предмети, допреди миг грижливо подредени върху лабораторната маса. Столът отхвърча настрани и се претърколи, колелцата му продължаваха бясно да се въртят.

Той погледна към Шеран, която вече не беше втренчена в монитора най-вече защото мониторът бе разбит на парчета на пода близо до мястото, където бе паднала.

— Какво беше това? — попита Кайнен.

— Трус? — предложи един от възможните отговори Шеран и после закрещя, тъй като цялата лаборатория започна да се тресе неудържимо. От тавана се посипаха осветителни панели и двамата се мушнаха на четири крака под масите и се свиха. Светът около тях заподскача.

Постепенно трусовете утихнаха. Кайнен огледа лабораторията под трепкащите светлини на оцелелите осветителни панели и установи, че по-голямата част от оборудването е на земята, затрупано с отломки от стените и тавана. Обикновено лабораторията бе пълна с техници и други учени, но тази вечер бяха останали само двамата с Шеран, да довършат някои неща. Повечето служители бяха в казармените помещения и вероятно вече спяха. Е, вече сигурно се бяха събудили.

Висок пронизителен звук отекна откъм коридора, който водеше към лабораторията.

— Чу ли? — попита Шеран.

Кайнен кимна.

— Сирената за бойна тревога.

— Атакуват ли ни? — попита Шеран. — Базата няма ли щит?

— Има, разбира се. Или е имала. Би трябвало да има.

— Чудесно свършена работа, няма що.

Кайнен се ядоса.

— Шеран, няма нищо идеално на този свят.

— Извинявай. — Тя, изглежда, долови промяната в настроението му. Кайнен изсумтя, измъкна се изпод масата и отиде до едно съборено шкафче.

— Ела ми помогни — каза й. Двамата успяха да обърнат шкафчето и Кайнен отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше малък огнестрелен пистолет и пълнител.

— Откъде взе пък това? — попита Шеран.

— Шеран, ние сме във военна база. Тук има всякакви оръжия. Имам два такива. Единият е този, другия държа в казармите. Просто за всеки случай.

— Но ние не сме военни.

— Кажи го на онези, които атакуват базата — рече Кайнен и й подаде пистолета. — Дръж.

— Не ми тикай това нещо! Изобщо не знам как се стреля.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Най-много да се прострелям в крака.

— Щом казваш. — Кайнен щракна пълнителя и прибра пистолета в джоба на престилката си. — Дай да отидем в казармите. Всички са там. Трябва да сме при тях.

Шеран кимна. Беше изгубила типичната си насмешливост и изглеждаше само уморена и изплашена. Кайнен я стисна за ръката.

— Успокой се. Няма страшно. Хайде, да вървим.

Докато минаваха през предната зала, чуха да се отваря вратата към подземното ниво. Кайнен надзърна през изпълнения с прах коридор и забеляза очертанията на две приближаващи се фигури. Заотстъпва към лабораторията. Шеран, която вече бе преценила, че нещо не е наред, го бе изпреварила в същата посока. Единственият друг изход от лабораторията бе асансьорът, който се намираше от другата страна на стълбището. Бяха в капан. Кайнен се потупа по джоба. Нямаше почти никакъв опит с оръжията и не беше сигурен дали може да улучи от подобно разстояние, още по-малко да се справи с двама противници, вероятно добре обучени войници.

— Управител Кайнен — извика единият от приближаващите се.

— Какво? — отвърна Кайнен и съжали, че се е издал.

— Управител Кайнен — повтори гласът. — Дойдохме да ви приберем. Тук не сте в безопасност. — Съществото пристъпи напред към осветения кръг и Кайнен видя, че е Атен Рандт, един от комендантите на базата. Разпозна го по клановия строеж на черупката му и по отличителните знаци. Атен Рандт беше енешанец и Кайнен засрамено си помисли, че след толкова време в базата те всички все още му се струват еднакви.

— Кой ни напада? — попита Кайнен. — Как са открили базата?

— Все още не сме сигурни нито „кой“, нито „как“ — отвърна Атен Рандт.

Тракането на устата му се преобразуваше в разбираема реч благодарение на малкото устройство, окачено на шията. Атен Рандт разбираше Кайнен без помощта на устройството, но то му бе нужно, за да отговаря.

— Бомбардировката започна от орбита и едва сега успяхме да засечем къде се е приземил техният кораб. — Атен Рандт пристъпи към Кайнен и той едва се сдържа да не подскочи. Въпреки че бе тук от доста време и се разбираше сравнително добре с енешанците, все още изпитваше известна нервност в близост до представителите на тази насекомоподобна раса. — Управител Кайнен, не бива да оставате тук. Трябва да ви евакуираме, преди да нападнат базата.

— Добре. — Той кимна на Шеран да го последва.

— Без нея — заяви Атен Рандт. — Само вас.

Кайнен спря.

— Тя е моя помощничка. Трябва ми.

Базата се разтърси от пореден удар. Кайнен залитна към стената, удари се в нея и се свлече на пода. Докато падаше, забеляза, че нито Атен Рандт, нито другият енешански войник са помръднали дори на сантиметър.

— Управител, сега не е подходящото време за спорове — рече Атен Рандт. Безизразният глас на механичния преводач, кой знае защо, придаде на забележката известна насмешка.

Кайнен понечи отново да възрази, но Шеран го улови за ръката и каза:

— Кайнен. Той е прав. Трябва да те изведат оттук. Всички сме в опасност, но ти си най-важният.

— Няма да те изоставя на произвола…

— Кайнен. — Шеран посочи стоящия срещу тях Атен Рандт. — Той е един от най-старшите офицери в базата. В момента сме подложени на атака. Ако не беше важно, нямаше да пратят офицер с подобен ранг. Моментът наистина не е подходящ за спорове. Върви. Аз ще се прибера в казармите. Не съм вчерашна. Зная пътя.

Кайнен я изгледа втренчено, после вдигна ръка, посочи втория военен и каза.

— Придружи я до казармите.

— Управител, той ми трябва — възрази Атен Рандт.

— Можеш да ме опазиш и сам — рече Кайнен. — Ако той не тръгне с нея, ще отида аз.

Атен Рандт прикри механичния преводач и даде знак на войника да се приближи. Двамата наведоха глави един към друг и заговориха на енешански — език, който Кайнен не разбираше. След малко войникът застана до Шеран.

— Той ще я отведе в казармите — каза Атен Рандт. — Но нека това да бъде краят на споровете. Твърде много време изгубихме. Управител, последвай ме незабавно. — Сграбчи Кайнен за ръката и го повлече към стълбището. Кайнен погледна назад и видя Шеран, втренчила изплашен поглед в огромния енешански войник. Миг след това Атен Рандт го бутна през вратата.

— Ей, боли! — извика Кайнен.

— Тихо — отвърна Атен Рандт и го забута по стълбището. За изненада на Кайнен късите долни израстъци на енешанеца му помагаха да поддържа същото темпо, с което се изкачваше той. — Изгубих твърде много време да те намеря и твърде много, за да тръгнем. Защо не си в казармите?

— Имахме работа — отвърна Кайнен. — А и не ми се висеше в казармите. Къде отиваме?

— Нагоре — обясни Атен Рандт. — Трябва да стигнем до входа на подземната сервизна железница.

Кайнен за миг спря и погледна Атен Рендт, който, макар че бе на няколко стъпала под него, се извисяваше на същата височина.

— Железницата отива в хидропонната лаборатория — обясни му той. Кайнен, Шарен и другите членове на неговата работна група обичаха да ходят в лабораторията заради изобилната зеленина, каквато повърхността на планетата не предлагаше. Разходката из парниците заместваше липсата на свеж въздух и открити пространства. — Хидропонната лаборатория е в естествена кухина — продължи Атен Рандт и побутна Кайнен да тръгва. — Под нея тече подземна река, напълно изолирана. Реката се влива в пещерно езеро. Долу има малка жилищна капсула, в която можеш да се скриеш.

— Досега не си ми го казвал.

— Не смятахме, че е необходимо да ти го казваме — отвърна Атен Рандт.

— Ще се наложи ли да плувам?

— Има миниатюрна подводница. Ще е тясно, дори за теб. Но е програмирана да те откара право при капсулата.

— И колко време ще се наложи да остана там?

— Да се надяваме, че няма да е много — рече Атен Рандт. — Защото ако се наложи да чакаш, ще е за много дълго. Още два етажа, управител.

Два етажа по-нагоре се озоваха пред врата и Кайнен спря да си поеме дъх. Шумът от битката на няколко етажа над тях си пробиваше път през дебелите стени.

— Достигнаха базата, но засега успяваме да ги задържим на повърхността — обясни Атен Рандт. — Не са се добрали до това ниво. Може би ще успеем да се измъкнем на безопасно място. Управител, следвай ме и не изоставай. Разбра ли ме?

— Разбрах — отвърна Кайнен.

— Да вървим тогава — рече Атен Рандт, вдигна внушителното си оръжие, отвори вратата и закрачи по коридора. Кайнен го последва и в същия миг забеляза как долните израстъци на съществото се разтварят и от черупката се подава допълнителен крак. Това беше спринтиращ механизъм, придаващ на енешанците невероятна бързина и подвижност при бойни ситуации, ала му напомняше за кошмарни видения от детството. Кайнен потисна завладялото го отвращение и ускори крачка — препъваше се в отломките по пода — към разположената в другия край на нивото транспортна станция.

Когато настигна Атен Рандт, той вече оглеждаше контролното табло на малкото влакче — то не бе херметически изолирано от околната атмосфера. Вече бе откачил пътническите вагони.

— Казах ти да побързаш — подхвърли енешанецът.

— Някои от нас са стари и нямат допълнителни крайници — озъби се Кайнен и посочи машината. — Трябва да се кача, така ли?

— Би трябвало да вървим, но не мисля, че ще успееш да поддържаш нужното темпо, а и нямаме време. Налага се да използваме това, въпреки всички рискове. Качвай се. — Кайнен се покатери в машината, която бе достатъчно просторна, тъй като бе пригодена за двама енешанци. Атен Рандт засили до максималната скорост — около два пъти по-бързо от енешанския бяг, но и така усещането в тесния тунел бе неприятно — после се обърна и огледа тунела зад тях за противници.

— Какво ще стане с мен, ако превземат базата? — попита Кайнен.

— В жилищната капсула ще си в безопасност — отвърна Атен Рандт.

— Така е, но ако базата падне в ръцете им, кой ще дойде да ме прибере? Не мога да остана вечно в капсулата, а и не знам как да се измъкна. Колкото и добре да е направена тази ваша капсула, все някога ще ми свършат припасите. Да не говорим за въздуха.

— В капсулата има устройство за извличане на кислород от водата — обясни Атен Рандт. — Няма да се задушиш.

— Чудесно. Но все пак остава проблемът с глада.

— Езерото има изпускателен отвор… — почна Атен Рандт, но така и не можа да продължи, тъй като влакчето внезапно се разтресе й изхвърча от релсите. Грохотът на срутващия се тунел погълна всички останали звуци. Атен Рандт и Кайнен изхвърчаха в непрогледния, изпълнен с прах мрак…

Кайнен се свести от равномерно побутване в ребрата.

— Управител, събуди се — повтаряше монотонно Атен Рандт.

— Нищо не виждам — оплака се Кайнен и Атен Рандт запали монтираното на оръжието му фенерче. — Благодаря.

— Наред ли си? — попита Атен Рандт.

— Идеално съм — изръмжа Кайнен. — Ще ми се обаче вече да спрем да се блъскаме в разни неща, поне днес.

Вместо отговор Атен Рандт само изщрака с уста и насочи светлината към срутения тунел зад тях. Кайнен се надигна и се изтупа от прахоляка.

Атен Рандт извъртя светлината към него и нареди:

— Остани на място, управител. — Тук си в безопасност. — Лъчът светлина се плъзна по релсите. — По тях може още да тече ток. — Лъчът заподскача по стените. По някаква прищявка на съдбата или поради особеностите на конструкцията на подпорите в този участък при бомбардировката тунелът бе рухнал от двете им страни. Кайнен мислено отбеляза, че въпросът със задушаването скоро отново може да излезе на дневен ред. Атен Рандт продължи да оглежда новото им скривалище и от време на време правеше опити да се свърже по радиостанцията, но тя, изглежда, не работеше. Кайнен се облегна на стената, стараеше се да не диша дълбоко.

След известно време Атен Рандт, който се бе отказал от огледа и бе изгасил фенерчето, обгръщайки ги в непрогледна тъмнина, го включи отново и насочи светлината към срутените стени, които ги деляха от базата.

— Какво има? — попита Кайнен.

— Тихо! — скастри го Атен Рандт и се приближи до стената, сякаш се опитваше да чуе нещо. След малко Кайнен също го чу: звуци, които приличаха на гласове, но не бяха нито тукашни, нито приятелски. Малко по-късно се чу грохот от приглушени взривове. Който и да се намираше от другата страна на срутения тунел, бе твърдо решен да си пробие път.

Атен Рандт отстъпи назад и се наведе над Кайнен, заслепи го с фенерчето.

— Съжалявам, управител — каза и Кайнен едва сега осъзна, че заповедта да го отведе на безопасно място се простира дотук, и се дръпна встрани от светлинния лъч. Куршумът, предназначен да попадне в средата на тялото му, го рани в ръката, завъртя го и го повали на земята. Кайнен се подпря на колене и лакти и видя издължената си сянка, когато лъчът попадна върху незащитения му гръб.

— Чакай! — извика Кайнен, сякаш говореше на сянката си. — Не стреляй в гърба ми! Зная, че трябва да го направиш. Само недей в гърба. Моля те.

Последва кратко мълчание, нарушавано само от глухите взривове.

— Обърни се, управител — избоботи Атен Рандт.

Кайнен се обърна и бавно се надигна, после пъхна ръце в джобовете на престилката си, сякаш бяха окови. Атен Рандт се прицели, този път без да бърза, право в главата на своята жертва.

— Готов ли си, управител?

— Готов съм — отвърна Кайнен и простреля Атен Рандт с пистолета в джоба, целеше се в светлината на фенерчето.

Изстрелът на Кайнен съвпадна с последния взрив на рухналата стена. Атен Рандт дори не забеляза, че е прострелян, докато от отвърстието в черупката му не рукна кръв — Кайнен едва различаваше раната срещу ярката светлина. Видя, че Атен Рандт поглежда надолу към нея, после объркано вдигна очи към Кайнен. Кайнен вече бе извадил пистолета от джоба си. Стреля още три пъти, изпразни целия пълнител в енешанеца. Атен Рандт се наведе напред, опря се на предния си чифт крака, после падна и се обърна по гръб, двигателните му израстъци щръкнаха във всички посоки.

— Извинявай — каза Кайнен на трупа му.

Тунелът се изпълни с прахоляк, после и със светлини, когато стената рухна и през отвора нахлуха сенки с фенерчета и оръжия. Някой видя Кайнен и кресна нещо и веднага към него се насочиха няколко лъча. Кайнен пусна пистолета и вдигна здравата си ръка, за да покаже, че се предава, като същевременно отстъпи от трупа на Атен Рандт. Убийството на Атен Рандт едва ли щеше да е достатъчно, за да умилостиви тези непознати нашественици. Докато го приближаваха предпазливо — говореха на непознат език, — Кайнен успя да ги огледа.

Преценяваше ги с опитното око на добре обучен ксенобиолог: двустранно симетрични и двукраки, с функционално различие на горните и долни крайници и сгънати в неправилна посока колена. Приблизително същата височина и маса на телата, в което нямаше нищо необичайно, тъй като немалка част от така наречените разумни същества бяха двукраки, симетрични и със сходна височина и телесна маса. Всъщност тъкмо това бе една от причините отношенията между различните раси в тази част на вселената да са обтегнати. Твърде много разумни същества и твърде малко планетна площ за нуждите им.

„А ето и разликите“ — помисли си Кайнен, когато едно от съществата му кресна отново и го доближи съвсем: по-широка гръдна клетка и коремна област, причудлив скелетен строеж и мускулатура. Плоски като дънери стъпала, наподобяващи клони ръце. Външни полови различия (екземплярът пред него трябваше да е женски, ако си спомняше правилно). Ограничен визуален апарат, състоящ се от два малки оптични и също два звукови рецептора, за разлика от оптичните и звукови обръчи на главата на Кайнен. Дребни кератинови повлекла на темето вместо излъчващи топлина гънки. Не за първи път Кайнен си помисли, че еволюцията не е била особено милостива към тези създания, поне във физически аспект.

Което само ги бе направило по-агресивни, опасни и ужасно трудни за изчегъртване от повърхността на която и да било планета. Което пък бе наистина сериозен проблем.

Съществото пред Кайнен отново извряка нещо и го сръчка с къс, зловещ на вид предмет. Кайнен втренчи поглед право в оптичните му сензори и произнесе отчетливо на техния език:

— Гадни човеци.

Съществото замахна с предмета, Кайнен усети удар и зърна разноцветни светлини, преди да се строполи на земята — за пореден път през този ден.

 

 

— Помните ли ме? — попита човешкото същество от другата страна на масата, когато въведоха Кайнен в стаята. Бяха се погрижили за стол, който да е пригоден за неговите сгънати наопаки (от тяхна гледна точка) колена. Думите на съществото се превеждаха от устройството на масата. До уреда за превод имаше още един предмет: спринцовка, пълна с прозрачна течност.

— Вие сте войникът, който ме просна в несвяст — отвърна Кайнен. Преводаческото устройство мълчеше, което подсказваше, че войникът разполага с друг уред.

— Точно така — каза човешкото същество. — Аз съм лейтенант Джейн Сейгън. — Тя посочи стола. — Можете да седнете.

Кайнен седна и каза:

— Не беше необходимо да ме удряте. Щях да дойда с вас доброволно.

— Имахме други причини да не сте в съзнание — каза Сейгън и погледна простреляната му от Атен Рандт ръка. — Как е раната?

— Нищо страшно.

— Не можахме да се справим както трябва. — Сейгън като че ли се оправдаваше. — Медицината ни е в състояние да възстановява с голяма бързина всякакви видове наранявания, но вие сте ррей, а не човек. Изглежда, има съществена разлика в техническите средства, които използваме. Все пак направихме каквото ни бе по силите.

— Благодаря — отвърна Кайнен.

— Предполагам, че ви е ранил енешанецът, с когото ви открихме. Този, когото сте убили — уточни Сейгън.

— Така е — потвърди Кайнен.

— И защо се стреляхте?

— Той смяташе да ме убие, а аз не исках да умра — обясни Кайнен.

— Това води до въпроса защо енешанецът е искал да сте мъртъв?

— Аз бях негов пленник. Предполагам, че заповедите му са били да ме убие, ако възникне опасност да бъда заловен жив.

— Значи сте били негов пленник — повтори Сейгън.

— И въпреки това сте имали оръжие.

— Намерих го.

— Брей, така ли? — рече Сейгън. — Груба грешка от страна на енешанците. Доста нетипично за тях.

— Всички допускаме грешки — отвърна Кайнен.

— Ами останалите рреи, които открихме в базата? — попита Сейгън. — И те ли са пленници?

— И те — потвърди Кайнен и изведнъж го изпълни безпокойство за Шеран и другите от неговата група.

— И как вие всички станахте затворници на енешанците?

— Бяхме на кораб, който трябваше да ни откара на наша колония, за да сменим медицинския екип там — каза Кайнен. — Енешанците атакуваха кораба. Плениха ни и ни докараха тук.

— Кога се случи това? — попита Сейгън.

— Не съм съвсем сигурен. Тук бяхме на енешанско военно времеотчитане, а аз не съм добре запознат с него. Още по-объркващо е, че планетата има кратък денонощен цикъл. Освен това не познавам добре и човешката система за измерване на времето.

— Разузнаването ни няма никакви сведения за енешанска атака на ррейски кораб през изминалата година — което по ваши мерки ще е две трети от един хкед — каза Сейгън, използваше ррейския термин за пълна обиколка на неговия роден свят около слънцето.

— Може би разузнаването ви не е толкова добро, колкото смятате — отвърна Кайнен.

— Възможно е — съгласи се Сейгън. — Но като се има предвид, че енешанците и рреите официално все още са в състояние на война, подобно нападение не може да остане незабелязано. Вашите две раси са се хващали за гърлата за много по-дребни неща.

— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което знам — отвърна Кайнен. — Прехвърлиха ни на техния кораб и ни докараха в тази база. Нямам никаква представа какво се е случвало, или не се е случвало извън пределите на базата.

— Защото са ви държали в плен.

— Да.

— Огледахме цялата база и открихме само едно малко помещение за принудително затваряне. Нищо друго, което да подсказва, че всички вие сте били затворници.

Кайнен издаде звук, който при хората би съответствал на обезсърчен смях.

— Щом сте огледали базата, значи сте видели и повърхността на планетата. Ако някой от нас се беше опитал да избяга, щеше да замръзне до смърт. Да не говорим, че въобще няма къде да се отиде.

— Откъде сте сигурен?

— Енешанците ни го казаха. Никой от групата ми не изпитваше желание да провери дали твърденията им са верни.

— Значи не знаете нищо за тази планета?

— Понякога е студено, друг път — още по-студено — рече Кайнен. — И това е всичко, което ми е известно.

— Вие сте доктор, нали?

— Терминът не ми е познат — рече Кайнен и посочи уредбата. — Машинката ви не е достатъчно умна, за да открие еквивалент на моя език.

— В смисъл лекар. Занимавате се с медицина — уточни Сейгън. — Такава е професията ви.

— Да — потвърди Кайнен. — Специалността ми е генетика. Затова с групата ми бяхме на онзи кораб. На една от колонните ни имаше чумна епидемия, която предизвикваше наследствени изменения и нарушения в клетъчното делене. Пратиха ни да проучим проблема и ако можем, да открием лекарство. Вероятно вече сте видели оборудването, с което разполага тази база. Енешанците бяха така любезни да ни предоставят помещения за лаборатории.

— И защо според вас? — попита Сейгън.

— Може би са сметнали, че ако се занимаваме с това, от което разбираме, ще сме по-лесно контролируеми — отвърна Кайнен. — Така и стана, защото предпочитахме да се държим един за друг и да не създаваме проблеми.

— Освен когато крадете оръжия. — Сейгън се подсмихна.

— Набавих ги преди известно време и изглежда, не съм събудил ничие подозрение.

— Оръжието, което сте използвали, е предназначено за рреи — посочи Сейгън. — Странен предмет за една енешанска база.

— Вероятно са ги взели от нашия кораб, когато го нападнаха — обясни Кайнен. — Сигурен съм, че ако претърсите базата, ще откриете и други ррейски инструменти.

— И така, да сумираме: вие и вашата група медицински специалисти попадате в плен на енешанците преди неопределен период и те ви докарват тук и ви държат принудително и в изолация от вашите сънародници. Не знаете къде се намирате, нито какви са плановете на енешанците по отношение на вас.

— Точно така — потвърди Кайнен. — Освен че вероятно не са искали никой да разбере, че ме държат в плен тук, защото един от тях накрая се опита да ме убие.

— Вярно — рече Сейгън. — Боя се, че сте извадили по-голям късмет от колегите си.

— Не разбирам за какво говорите.

— Вие сте единственият оцелял ррей — рече Сейгън. — Останалите са застреляни от енешанците. Повечето от тях са били в помещенията, които нарекохте казарми. Намерихме един близо до лабораториите.

На Кайнен му призля.

— Лъжете!

— За жалост не.

— Вие сте ги избили — възкликна гневно Кайнен.

— Енешанците се опитаха да ви убият — спокойно каза Сейгън. — Защо да не избият и вашите колеги?

— Не ви вярвам.

— Разбирам ви. Но това е самата истина.

Кайнен потъна в мрачно мълчание. Сейгън му даде малко време.

— Добре — въздъхна Кайнен накрая. — Да чуя какво искате от мен.

— Първо на първо, управител Кайнен — рече Сейгън, — искаме да чуем истината.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди Кайнен да си даде сметка, че се обръщат към него с името и титлата му.

— Но аз ви казах истината — възрази той.

— Глупости — сряза го Сейгън.

Кайнен посочи уредбата.

— Отново не получих точен превод на това.

— Вие сте управител Кайнен Суен Су — почна Сейгън. — И макар да е вярно, че имате известна медицинска подготовка, основните две направления на вашите научни изследвания включват ксенобиология и полуорганични невронни мрежови отбранителни системи — две направления, които според моето скромно мнение си пасват чудесно.

Кайнен не отговори. Сейгън продължи:

— И тъй, управител Кайнен, позволете да ви кажа какво знаем ние. Преди петнадесет месеца рреите и енешанците все още бяха вкопчени във войната, която водите близо трийсет години, не без наша помощ, разбира се, тъй като така поне нямаше нужда да се занимаваме с вас.

— Не съвсем — възрази Кайнен. — Да не забравяме Битката за Корал.

— Да, участвах в нея — рече Сейгън. — Едва не изгубих живота си там.

— Аз изгубих брат си там — рече мрачно Кайнен. — Най-малкия. Може да сте се срещнали.

— Може и да сме — съгласи се Сейгън. — Та преди петнадесет месеца рреите и енешанците все още бяха смъртни врагове. А после изведнъж престанаха да са такива и разузнаването не можеше да открие никакво разумно обяснение за това.

— Вече обсъдихме недостатъците на вашето разузнаване. Космическите раси не воюват непрестанно. Както и ние с вас престанахме — след Корал.

— Престанахме, защото там ви победихме. Вие отстъпихте, а ние се заехме с възстановяването на Корал. И това беше причината за примирието. Въпросът е каква е била причината между вас и енешанците? Ето кое ни безпокои. Преди три месеца шпионският спътник, който изведохме в орбита около тази планета, установи, че за един на пръв поглед необитаем свят тя изведнъж е започнала да приема доста оживен трафик — както енешански, така и ррейски. Това, което ни заинтригува най-силно, бе, че към планетата не проявяват претенции нито енешанците, нито рреите, а обините. Сигурно ви е известно, управител, че обините не обичат да се смесват с други същества и че са достатъчно силни, за да не позволят на енешанци или рреи да действат на тяхна територия. Това ни накара да пратим друг, по-мощен шпионски спътник, който да потърси следи от обитаване. Не открихме нищо. Като специалист по отбранителните инсталации, бихте ли изказали предположение защо?

— Предполагам, че базата е била добре замаскирана.

— Именно — каза Сейгън. — При това, по някаква странна случайност, тъкмо със системите, в които сте специалист вие. По това време естествено още не го знаехме, но сега го знаем.

— И как намерихте базата, след като е била замаскирана? — попита Кайнен. — Интересувам се от чисто професионално любопитство.

— Пуснахме камъни — отвърна Сейгън.

— Моля?

— Камъни — повтори Сейгън. — Преди месец спуснахме на повърхността няколко десетки сеизмични датчика, програмирани да търсят признаци за наличието на подземни изкуствени структури. На базата на собствения си опит знаем, че е по-лесно да скриеш секретна база под земята. Разчитахме, че естествената сеизмична активност на планетата ще стесни възможните райони на търсене. След това започнахме да хвърляме върху тези райони камъни. Днес пуснахме няколко камъка малко преди началото на атаката, за да получим точно сонарно изображение на базата. Скалните отломъци са особено подходящи, тъй като са неотличими от случайно попадащите в атмосферата метеори. Те не плашат никого. И никой не поставя екранировка срещу сеизмично сканиране. Повечето раси полагат прекалено много усилия да се защитят от електромагнитни или оптични импулси и не смятат звуковите вълни за опасни. Недостатък на високите технологии, които по правило игнорират примитивните средства. Като хвърлянето на камъни.

— Оставихме на хората да чукат с камъни — подметна презрително Кайнен.

Сейгън повдигна рамене.

— Нямаме нищо против, когато опонентът ни се явява с пушка на бой с ножове. Тъкмо ще ни е по-лесно да му изтръгнем сърцето. Или каквото е там, за да изпомпва кръвта. В случая прекомерната ви самоувереност бе в наша полза. В което можете да се убедите с присъствието си тук. Но това, което бихме искали да узнаем, управител, е защо сте тук. Фактът, че енешанци и рреи работят заедно, е сам по себе си странен — но в комплект с обините? Това вече не е странно, по-скоро е интересно.

— Нямам представа чия е тази планета — заяви хладно Кайнен.

— И което е още по-интересно, управител Кайнен — това сте самият вие. Докато бяхте в безсъзнание, си позволихме да направим генетично сканиране, за да научим повечко за вас, и после се свързахме с корабния архив. Знаем например, че една от основните насоки на вашите ксенобиологични изследвания са хората. Вие навярно сте водещият ррейски специалист по човешка генетика. И най-вече по това как функционира човешкият мозък.

— Това е само част от общия ми интерес към невронните мрежи — оправда се Кайнен. — Нямам специални интереси към човешките мозъци, каквото и да твърдите. Всички мозъци са ми еднакво интересни.

— Щом казвате. Но с каквото и да сте се занимавали в базата, трябва да е било достатъчно важно, та енешанците да са готови да избият вас и колегите ви, вместо да позволят да попаднете във вражески ръце.

— Казах ви вече — заяви Кайнен. — Ние бяхме пленници.

Сейгън завъртя очи към тавана.

— Управител Кайнен, хайде поне за минута да се държим така, сякаш никой от нас не е кръгъл глупак.

Кайнен се наведе напред и втренчи поглед в лицето й.

— Що за човек сте вие? — попита той.

— Какво имате предвид?

— Знаем, че съществуват три вида човеци — отвърна Кайнен и почна да изброява на пръсти — пръстите му бяха по-дълги и с повече стави от човешките. — Първата група са немодифицирани човеци, които използвате за колонизиране на планетите. Срещат се в различни форми и цветове — тоест имат богато генетично многообразие. Втората група обхваща преобладаващата част на вашата военна каста. Те също варират по форма и цвят, но в определени рамки, и цветът им е един и същ: зелен. Знаем, че тези войници не пребивават в оригиналните си тела — съзнанието им е било прехвърлено от застаряващи тела в силни и подобрени. Телата на тези войници са подложени на значителни генетични модификации до такава степен, че те не могат да се кръстосват, дори помежду си. Но те все още могат да бъдат разпознати като човеци, най-вече що се отнася до мозъчното вещество.

Сейгън го наблюдаваше мълчаливо.

— Но третата група… За тях сме чували само непотвърдени слухове, лейтенант Сейгън.

— По-точно?

— Че са направени от мъртъвци. Че човешка зародишна плазма на умрели се смесва и комбинира с генетичен материал от други видове в търсене на необичаен резултат. Че някои от тях дори не приличат на хората във вида, в който се разпознават помежду си. Че се раждат възрастни, с умения и способности, но без памет. И не само без памет. Без личност. Без морал. Без задръжки. Без… — Той млъкна, търсеше подходящата дума. — Без човечност — каза накрая. — Както бихте го казали вие. Деца-войници в тела на възрастни. Изчадия. Чудовища. Инструменти на вашия Колониален съюз, използвани за изпълнение на задачи, за които не биха могли да прибягват до обикновени войници с чувство за справедливост и морал. Такива, които биха се страхували за „спасяването на душите си“ в този ваш „отвъден“ свят.

— Учен да говори за души и отвъдно. — Сейгън поклати глава. — Не ми звучи особено прагматично.

— Аз съм учен, но също така съм и ррей — рече Кайнен. — Зная, че имам душа, и се грижа за нея. Вие имате ли душа, лейтенант Сейгън?

— Не ми е известно, управител Кайнен — отвърна Сейгън. — Такива неща трудно се определят.

— Значи сте от третия вид хора.

— Така е — потвърди Сейгън.

— Създадена от плътта на мъртвец.

— От нейните гени — уточни Сейгън. — Не от плътта й.

— Плътта се създава от гени, лейтенант. Гените изграждат плътта, в която се загнездва душата.

— Сега пък сте поет.

— Просто цитирам — отвърна Кайнен. — Един от вашите философи. Който е бил и учен. Жена. Не сте чували за нея. Мога ли да попитам на колко сте години?

— На седем, скоро ще започна осмата. Около четири и половина ваши хкеда.

— Толкова млада. Рреите на вашата възраст току-що са започнали да се учат. Аз съм почти десет пъти по-възрастен от вас, лейтенант.

— Но ето ни и двамата тук.

— Ето ни и двамата тук — потвърди Кайнен. — Жалко, че не можахме да се срещнем при други обстоятелства, лейтенант. Много бих искал да се заема с изучаването ви.

— Не зная какво да мисля за предложението ви. Особено като се има предвид какво бихте могли да разбирате под „изучаване“.

— Не се безпокойте, животът ви ще бъде запазен.

— О, колко мило! — засмя се Сейгън. — Не е изключено желанието ви да бъде удовлетворено — при определени обстоятелства. Сигурно си давате сметка, че този път вече наистина сте пленник — при това до края на живота си.

— Предположих го от момента, когато започнахте да ми разкривате разни неща, които биха били от интерес за моето правителство. Като например този номер с камъните. Но отначало помислих, че смятате да ме убиете.

— Ние, хората, сме прагматични същества, управител Кайнен — рече Сейгън. — Вие имате знания, които можем да използваме, и ако се съгласите да ни сътрудничите, не виждам защо да не продължите изследванията си върху човешките мозъци и генетика. Само че не за рреите, а за нас.

— И всичко, което се иска от мен, е да предам сънародниците си.

— Нищо повече — потвърди Сейгън.

— Бих предпочел да умра.

— С цялото ми уважение, управител, ако наистина го мислехте, нямаше да застреляте онзи нещастен енешанец. Мисля, че искате да живеете.

— Може и да сте права. Но дори да е така, дете, разговорът ми с вас приключи. Казах ви всичко, което можете да измъкнете от мен доброволно.

Сейгън се усмихна студено.

— Управител, известно ли ви е кое е общото между хората и рреите?

— Имаме доста общи черти — рече Кайнен. — Изберете една.

— Генетиката — рече Сейгън. — Едва ли е необходимо да ви припомням, че човешката генетична последователност и тази на рреите се различават в детайлите. Но на макрониво ние споделяме някои общи черти, между които и факта, че получаваме по един комплект гени от всеки от родителите си. Двуиндивидово полово кръстосване.

— Стандартно за повечето видове с полово възпроизводство — отвърна небрежно Кайнен. — Някои видове се нуждаят от три, дори повече родители, но това е рядкост. Твърде неефикасно.

— Без съмнение — потвърди Сейгън. — Управител, говори ли ви нещо терминът Синдром на Фрьониг?

— Рядко генетично заболяване при рреите — отвърна Сейгън. — Много рядко.

— Доколкото ми е известно, тази болест се причинява при засягане на два несвързани на пръв поглед помежду си гена. Единият регулира развитието на нервните клетки и по-специално на електроизолиращата им обвивка. Вторият командва органа, който произвежда ррейския аналог на човешка лимфа. При вас лимфата има както сходно, така и различно значение. Човешката лимфа е електропроводима, но при рреите тя е по-скоро изолатор. Доколкото ни е известно от познанията ни за ррейската физиология, изолиращите качества на вашата лимфа нямат някакво конкретно предназначение или приложение, също както няма електропроводимостта на човешката лимфа. Това не е нито предимство, нито недостатък — просто факт на вашата природа.

— Така е — потвърди Кайнен.

— Но за онези нещастни рреи, чийто споменати гени са увредени, изолиращото действие на вашата лимфа има съществено значение — продължи Сейгън. — По правило тази течност се явява интерстициална среда за всички ррейски клетки, включително нервните. Тя пречи на всеки нервен импулс да поеме в хаотична посока. Друг интересен факт за ррейската лимфа е, че съставът й се контролира хормонално и че съвсем леко отклонение в хормоналния сигнал може да я промени от електроизолираща в електропроводима. И отново, за повечето рреи това може да няма съществено значение. Но за онези, чиито нервни клетки са лишени от обвивка…

— … ще предизвика гърчове и конвулсии, после смърт, когато нервните сигнали напуснат тялото — довърши Кайнен. — Заболяване с летален изход, затова е и толкова рядко. Индивиди с подобен генетичен дефицит умират още в зародишния период, малко след първото делене на клетките, когато започват да се проявяват симптомите.

— Но синдромът се среща и при възрастни екземпляри — посочи Сейгън. — В ранната зрелост, при промяна в хормоналния код. Достатъчно късно, за да може да се осъществи размножаване и генът да бъде предаден на потомството. Без да се прояви, тъй като е необходимо да бъде засегнат още един ген.

— Да, разбира се — потвърди Кайнен. — Още една причина синдромът да бъде толкова рядко срещан — малка е вероятността един и същи индивид да получи два увредени гена, които да предизвикат промени в хормоналните нива на по-късен етап от живота. Но защо говорите за всичко това?

— Защото когато взехме образци от тялото ви за генетично сканиране, открихме наличието на увредени нервни обвивки.

— И да е тъй, нямам проблеми с хормоналната секреция — отвърна Кайнен. — В противен случай вече щях да съм мъртъв. Фрьониг се проявява в ранната зрелост.

— Така е. Но хормоналните промени могат да бъдат предизвикани и чрез унищожаването на определени клетъчни обвивки вътре в лимфния орган. Разрушаването на достатъчен брой обвивки може да предизвика отделянето на нужния хормон и същевременно да не преустанови продукцията на лимфа. Просто свойствата й ще бъдат леко променени. Фатални, във вашия случай. Нещо, което лесно се постига с химични средства.

Вниманието на Кайнен отново бе привлечено от положената на масата спринцовка, която бе забелязал още в началото на разговора.

— Предполагам, че вътре е споменатото химично средство? — попита той.

— Това е антидотът — рече Сейгън.

 

 

Джейн Сейгън не можеше да не отдаде дължимото на управител Кайнен Суен Су — той се оказа костелив орех. Успя да изтърпи няколко ужасни часа, през които лимфопродуциращият орган в тялото му заместваше постепенно наличната лимфа с друга течност, което предизвикваше постоянни пристъпи от гърчове и конвулсии, тъй като концентрираната електропроводима лимфа разпространяваше нервните импулси във всички посоки, а общата проводимост на системата нарастваше с всяка минута. Ако не се беше пречупил в последния възможен момент, малко по-късно Кайнен въобще нямаше да е в състояние да говори.

Но в края на краищата той се предаде и помоли за антидот. Сейгън знаеше, че ще стане така, още когато бе научила, че управител Кайнен иска да живее. Тя лично въведе антидота (не съвсем точно понятие, тъй като мъртвите нервни обвивки никога нямаше да бъдат възстановени и той трябваше да получава лекарството до края на живота си). Малко след това, когато Кайнен се повъзстанови, Сейгън научи за подготвяната срещу човечеството война и за плановете за подчиняването и изтребването на цялата човешка раса. Геноцид, обмислян до най-малки подробности и основаващ се на нечуван досега съюз между три различни раси.