Асен Милчев
Улеят на времето (53)

13

Дияна бе изпаднала в униние. Мъчителни мисли я разпъваха. Колко много се отклони сегашната ситуация от предвидения сценарий. Най-напред Ланкони сякаш надуши капана с упойващия газ и отправяйки се към навигационния комплект, се беше спрял пред алфа-скенера. Защо от КЕСИП не я бяха предупредили, че в кабината има уред, който контролира структурата на материята? А може би и те не знаеха? Или това беше „тайното оръжие“ на космонавта? Когато видя — или поне така й се стори, — че Сет се насочва към контролния скенер, тя трябваше да реагира мигновено. Ако похитителят беше проверил кутията на маршрутния кодер, целият план на комисията пропадаше. Затова тя започна да импровизира, да се преструва на съучастничка…

А може би всичко това бяха нейни бълнувания? Може би Ланкони нищо не подозираше, а тя се бе издала сама? Главата й щеше да се пръсне. Въпроси, въпроси… Защо трябваше именно тя да отиде на кораба? Не я ли изоставиха малко подличко мъжете от КЕСИП в тази беда? Вярно — такова беше императивното желание на полуделия космонавт, който ги шантажираше. Времето ги притискаше. Но ако се бяха попазарили малко с Ланкони, може би той щеше да отстъпи и сега тя щеше да си бъде у дома, при Аскол…

Дияна се засрами от непристойните мисли, които я обземаха. Та нали тя сама настоява със зъби и нокти да полети. Беше уверена в успеха си. А нима не би заменила и всеки друг, за да го спаси? Сякаш вече не бе сигурна. Дали страхът от смъртта, от ужасяващата възможност да загуби любовта си, не я правеше егоистка? Трябваше на всяка цена да се овладее.

В дъното на душата си Дияна се беше зарадвала, когато бе принудена да промени своя подход към похитителя. Макар че самата тя бе предложила идеята за обезвредяването на Ланкони с упойващ газ, вътрешно в себе си винаги би предпочела убеждението пред насилието. Не се опита да защитава това свое схващане пред комисията — технократите не биха приели идеята за чисто психично въздействие. Само щеше да се изнервя обстановката, да се губи време. Но пред себе си тя имаше своите доводи. Та нали Сет бе един психически неуравновесен човек, чието истинско място беше в клиниката на Аскол. Не напразно младата психоложка се бе надявала, че като остане по-продължително време с него, ще успее да го сугестира, да го отклони от пагубните му замисли. Тя се бе справила с положението, беше издържала може би най-трудния си професионален изпит в живота. И въпреки това сега седеше объркана и нещастна. Техниката не се поддаваше на психична обработка. И Дияна погледна с омраза затворената врата, зад която оставаха другите пътници, екипажът, Аскол, майка й — всичко.

Постепенно мислите й се завъртяха около хората, които обичаше. Тя знаеше, че Аскол много ще съжалява за гибелта й, но все някак си ще се утеши. Но майка й, която цял живот бе възлагала надеждите си единствено на нея, нямаше да издържи. Човек винаги има какво да си припомни в такъв момент. Добре, тя щеше да си отиде. Не бе изпълнила мисията. Но какво бяха виновни пътниците в ракетоплана? Та там имаше десетки невинни хора, които бяха обвързали съдбите си със стотици други. Може би те вече се бяха досетили, че нещо непредвидено се е случило с кораба? Може би са разбрали истината и сега са в мъчително очакване. Или е избухнала паника? Започнали са да се бият, да се саморазправят? На какво ли не е способна извадената от равновесие психика?

А дали нямаше някакъв шанс да оцелеят? Ами ако рейсът им по границите на Слънчевата система излезе сполучлив? Невъзможно — практически това беше невъзможно. В КЕСИП надълго и нашироко й бяха разяснили причините за това. А сега вече се прибавяше и нов момент — Ланкони е разбрал, че го мамят. И кой знае как ще постъпи с нея? Дори тя да го обезвреди, да го върже, сама не може да се справи с управлението на ракетоплана. Космонавтът очевидно бе предвидил това и бе наредил при него да дойде неспециалист. И то жена — по-слаба физически. Всички варианти на спасителната операция включваха помощ отвън — трябваше да се намесят останалите двама космонавти. Но херметично затворената, блокирана по неизвестен начин врата, изключваше всякаква надежда. Нима всичко е свършено? Дияна се опита да овладее мислите си.

Какво може да се направи? Винаги трябва да съществува някакъв изход. Разбира се — трепна тя, — най-напред ще извади от играта полуделия космонавт, за да го лиши от възможността да влияе върху събитията. И да спечели време. След това щеше да обмисля следващите си ходове. И така — да го върже. Повлечена от размислите си, тя бе забравила за изгубилия съзнание Ланкони. Дияна рязко се обърна. Беше много късно за каквото и да е. Зад нея съвзелият се похитител се бе надигнал с плазмен пистолет в ръка. Той я гледаше с безумен поглед. Този път нямаше избавление. „Постъпих като глупава, сантиментална жена“ — рече си с горчивина Дияна.

В този момент тя видя как стената на кабината се отвори, оттам изскочиха двама мъже и се нахвърлиха върху смаяния космонавт. Беше спасена, целият ракетоплан беше спасен.