Асен Милчев
Улеят на времето (59)

5

— Що за странна птица е тази възрастна дама Сола Сегура? — Емил пресрещна Дияна и Аскол след визитацията им.

— Тя е една от героините от похитения ракетоплан — отвърна Дияна и прехапа устни, поглеждайки виновно Аскол. Без да иска се беше издала. Уговорката им беше, доколкото е възможно, да не тревожат Емил с историята за ракетоплана, с близкото присъствие на балдъзата и зет му, които също бяха в клиниката. Това само щеше да усили болката му по загубеното семейство и да затрудни лечението, ако, разбира се, той приемеше да го лекуват.

— И защо тази жена е при вас? — механично попита Емил.

В същото време мислите му се рееха. Нима бе възможно? Отдал се всецяло на своето нещастие, той бе допуснал да му се изплъзнат нишките на вълнуващите го доскоро събития — отвлеченият ракетоплан с Тони, Ева и Виктор. Какво ли бе станало с тях? Аскол усети неговото състояние и се помъчи да отклони мисълта му със странични подробности. Беше късно. Трябваше постепенно събитията да се представят такива, каквито са. Истината и само истината — това бе пътят за спечелване на доверието на Емил.

— За да я откъснем от страха, който е преживяла, макар че старицата се държа великолепно по време на спасителната операция с ракетоплана — отговори на последния въпрос Аскол.

— Но тя съвсем няма вид на уплашен човек…

— Защото вече сме заличили неприятните моменти от преживяното.

— Искате да кажете, че тя няма спомени? — ужаси се Емил.

Дияна кипна. Беше я яд на несъобразителността, която допусна.

— Вижте какво, Емил — остро реагира тя. — Ако смятате, че всичко, което е заседнало в съзнанието на човека, е необходимо, това си е ваше мнение. Обаче самият живот ви опровергава. Знаете ли какво щеше да стане, ако мозъкът съхраняваше цялата информация, която получаваме? Щяхме да полудеем. За щастие организмът ни е пригоден така, че да забравяме…

— Ние помогнахме на старата жена да забрави само онова, което би я объркало в по-нататъшния й живот — този път Аскол трябваше да връща спокойния тон на разговора. — За нея смисъл има единствено това да осъществи заветите на покойния си съпруг и да отиде на Луната. Никой няма да я лишава от тази възможност. Тогава защо да я оставяме да се измъчва, като се сеща как веднъж не е успяла да постигне мечтата си? Бихме ли могли да предвидим какви ще бъдат последствията за нейната напреднала възраст?

— Но как ще погледнат хората на загубената й памет?

— Паметта й нищо няма да загуби — само ще се прочисти от сковаващия страх на един ненужен спомен.

— Сола Сегура не може да живее извън събитията. Нали все ще стане дума за инцидента, в който е участвувала. По какъв начин ще реагира тогава?

— Когато съвсем скоро тя наистина достигне до Луната, за нея нищо друго няма да има значение. И вече ще можем да отпушим спомените й…

— Кой ви дава право да се месите в личния живот на хората? — възмути се Емил.

— Грижата за тяхното здраве и отговорността за последствията за околните — отговори поразколебано Аскол.

— Не ви ли е дошло на ум, захаросани хуманисти, вместо да лишавате пациентката си временно или постоянно от неприятни спомени, да превърнете преживяното от нея в незабравим миг? Да я издигнете като силна личност в собствените й очи?

— Това изисква много по-продължителни усилия, а ние се стремим Сола Сегура час по-скоро да предприеме мечтаното от нея пътешествие — имаше готов отговор Аскол. Кой знае защо той не прозвуча убедително и на него самия.

Тримата вървяха заедно по дългата алея в парка на клиниката. Беше хубав летен ден. И на Дияна, и на Аскол, и на Емил им беше ясно, че бе дошло време да се докоснат и до по-болезнени теми.

— Доколкото разбрах, при вас сте задържали и други пътници от ракетоплана — подхвърли Емил.

— Момчето, което по неволя бе замесено в спасяването на отвлечения космически кораб, като най-впечатлително, е засегнато най-силно. Така поне ме уверяват изследванията с ретроспектора.

Аскол се поколеба дали да изложи по-подробно своите наблюдения и продължи да обяснява:

— Разбира се, на пръв поглед нищо не личи. То е весело, разговорливо, държи се нормално. Само че дълбоко, подсъзнателно се е загнездило напрежението от прекараните в очакване за спасение часове в ракетоплана. И един ден, кой знае, може би това ще подкопае психиката му, ще утежни генетически поколението. А аз като лекар не мога да го допусна.

— А какво е положението на Ева и Виктор? Нали и те са при вас?

— Най-бързо се разсейва фонът на задържащите процеси, породени от инцидента в ракетоплана, именно при младоженците. Те са били, ако мога така да се изразя, защитени от тяхната любов. Силните положителни емоции са възпрепятствували до голяма степен за вкореняването на страховата психоза от възможното нещастие. Изпитанията се понасят винаги по-лесно, когато са споделени.

— Още колко време ще ги задържите в клиниката?

— Не много дълго. Само за няколко лечебни сеанса.

Както вървяха, внезапно Емил пребледня и зави бързо в обратна посока. Дияна и Аскол го погледнаха в недоумение.

— Отпред на една пейка зърнах Тони — със задавен глас обясни той, сещайки се едва сега за кое момче току-що му бяха говорили. — Не знам дали ви е известно, но той беше приятел на моята дъщеря. Какво ще му кажа, ако ме попита за Мая?

Настъпи тягостна пауза, в която се дочуваше само хрущенето на настлания чакъл по алеята.

— Нима ще посегнете и върху спомените на момчето? — наруши мълчанието Емил.

— Вие нямате ласкаво мнение за нас — постара се колкото може по-леко да се изрази Дияна. — Само ще стабилизираме психиката му по метода на внушението — това, което предлагахте за Сола Сегура. Неговата младежка впечатлителна натура има нужда от убеждението, че това, което е преживял, не е неприятен сън. Участието на момчето в спасителната акция, проявените от него твърдост и решителност — ето кое трябва да остане като емоционален фон, върху който ще се изгражда характерът му. Едно силно сътресение в неукрепнала възраст може да направи човека боязлив, а постоянното напомняне за преживяното нещастие — меланхоличен.

Емил почти не слушаше.

— Понякога ми се струва, че вие сте жестоки хора — промълви той, като се чудеше дали трябва да се среща с Ева и Виктор, и какво можеше да си говори с тях.