Асен Милчев
Улеят на времето (57)

3

— Извинете, че прекъснах разговора ви — в стаята при Аскол и Емил внезапно нахлу Дияна.

„Винаги идва тъкмо навреме, за да разсее надвисналите облаци“ — помисли си докторът, след като отново в увещанията си бе стигнал до задънена улица.

— Имам една хубава вест за теб, Емил. И макар да зная, че ще се натъжиш, дойдох да ти я съобщя веднага. Награждават посмъртно Леда за откритието й, свързано с микси-вирусите.

И тримата замълчаха. Емил направи болезнена гримаса, но сетне се овладя и с привидно спокоен глас каза:

— Благодаря, Дияна. Тя го заслужаваше. Аз като че ли не успях да прозра нейния талант. Попречих й да извърши проучванията си.

— Не започвай отново с угризенията — спря го Аскол.

— Такава е горчивата истина. Трябва и на вас да я кажа. Леда ме молеше да замине за Марс, за да продължи изследванията си, но аз не й позволих. Уплаших се да не загине там. Искаше да вземе и детето със себе си. Възпротивих се остро — той бе забравил, че вече им бе говорил за това.

— Ти си мислел само за тяхната безопасност — не виждаше как да го утеши Дияна.

— Да, но ако тогава се бях съгласил, сега те щяха да бъдат живи.

Без да каже нито дума още, Емил излезе от стаята и бавните му, провлечени стъпки отшумяха в глухия коридор. Чувствуваше, че не може вече да търпи ни секунда присъствието на други хора. Тяхната доброжелателност, търпението и състраданието им го дразнеха. „Единствено самотата е в състояние да ме излекува“ — се набиваше в съзнанието му.

Тръшна се на леглото и посегна към шкафчето с успокоителните лекарства. После се отказа и зарови глава във възглавницата. Как за един миг животът му, бликащ от щастие, се бе превърнал в кошмар. Искаха да го изтръгнат от него. Защо? Можеха ли да му върнат жената и детето?