Асен Милчев
Улеят на времето (64)

3

Отново бе дошъл момент за контролния преглед. Веднъж в денонощието Емил, който се ръководеше от земните представи за времето, сравняваше показанията на различните уреди в ретранслаторната усилвателна станция. Откакто в далекосъобщителната техника навлезе лазерният телефон, планетите от Слънчевата система имаха надеждна връзка помежду си. Тънката нишка от светлинна енергия, приютила множество човешки гласове, се протягаше като приятелска ръка през пространството. Там, където разстоянията бяха по-големи, създадоха усилвателни станции, за да компенсират затихването на сигналите по трасето. А астероидите бяха чудесни междинни площадки. През тях преминаваха най-натоварените лазерни телефонни линии от Земята през Марс за Юпитер — крайната точка от досегашните космически завоевания на хората. Емил си бе избрал именно такова каменно късче, незначителен астероид, чийто диаметър можеше да се измери с разстоянието между два земни града. Една невидима с просто око прашинка върху звездния небосклон.

Страшно бе дори само като си помислеше за неизброимите светове, които блещукаха там. Милиарди звезди-слънца, още повече планети, спътници и всевъзможни късове материя, разпръснати из безкрайните простори на Вселената. И всичко това се движеше с фантастична скорост, бягаше, надпреварваше се. С кого? С вечността и безкрайността ли? Бързаше към Края или към Началото — все още никой не знаеше. Лесно бе да загубиш ума си сред тоя хаос. И все пак, ако нещо спасява човека, това е мисълта за останалите хора. Живееш сред тези несъвършени същества. Колко пъти си ги ненавиждал за тяхната дребнавост, егоизъм, тщеславие, но достатъчно е да си помислиш, че няма да ги има събратята по разум и схващаш, че си неразривна част от техния свят и без тях си загубен.

Разбира се, отшелници винаги е имало. Но едно е да се усамотиш в пустинята, в дебрите на планината или дори на безлюден остров, а съвсем друго е да потънеш из незнайните дълбини на Вселената, където твоето място е означено с няколко цифри на небесни координати. Да, само тази звездна пустота, пълната самота можеше да бъде изкупление за най-голямата грешка, която бе извършил в живота си.

В първите месеци след като напусна клиниката и пое трудния си път Емил обичаше да се самоизмъчва с подобни мисли. Продължаваше да му се струва, че това е единственият начин да подхранва скръбта си и да поддържа спомените си живи. Тук, на много хиляди километри от родната планета, нямаше кой да му попречи. Бе помолил дори никой да не го търси от Земята.

Емил се отправи към командното табло. Върху него с един поглед можеше да се обхване цялостното състояние на линиите — силата на звука в каналите, степента на смущенията по трасето, паразитните космически шумове, преслушванията, изтичането на енергия от носещия сигнал. Синята светлинка на светещите цифри вдъхваше спокойствие: всичко е наред. Зад нея се криеше готовността на автоматите да се намесят и при най-малки отклонения в режима на работа. По време на силни слънчеви изригвания понякога в линиите за връзка настъпваше объркване. Тогава автоматично регулиращите устройства се задействуваха. Компютърът, главният мозък на станцията, подаваше необходимите нареждания и приборите обикновено се справяха сами. А ако задачата се простираше извън възможностите им, алармираха човека-оператор, на когото се падаше голямата отговорност да каже последната, решаваща дума.

Емил смяташе, че сътрудничеството му с изкуствения интелект на станцията ще поддържа духа му. Вярваше, че това единствено ще му е необходимо, за да прекарва времето си върху една от брънките на Общопланетарната съобщителна система. Или само се преструваше, че вярва. Той всъщност като че ли не държеше повече на нищо.