Асен Милчев
Улеят на времето (36)

22

Още щом му поискаха радиостанцията, Тони тайничко се надяваше, че на кораба не ще могат да минат без неговата помощ. Затова не се изненада, когато космонавтите смутено му подхвърлиха:

— Момче, ти поддържаше ли редовна радиовръзка с някого от Земята?

— Да, почти всеки ден си говорехме с моята приятелка Мая, макар че живеем съвсем близо един до друг.

— И спомняш ли си нейния личен код за връзка?

— Разбира се, зная го наизуст.

Тогава двамата космонавти му признаха неуспеха си да влязат в случайна връзка в любителския диапазон, без да знаят нечий код.

— Би ли могъл да се обадиш на приятелката си и да й обясниш положението ни? — помоли Максим.

— Ще се опитам — просто отвърна Тони. — Обикновено точно по това време с Мая си правим двустранните сеанси. И ако тя днес случайно е пред радиостанцията…

— Тогава да не губим нито секунда — настоя Юри и тримата се наредиха около апаратурата.

Само че тя мълчеше.

— Видя ли какво си направил в безмислената си ярост, Максим. Повредил си при удара радиостанцията.

Виновникът трескаво я разглобяваше.

— Прав си, един от електронните биочипове се е пропукал — съкрушено констатира той. — А складът с резервните части е отпред, при Ланкони. Няма как да подменим повредения чип. И това ако се казва надеждност! Да се развали от едно почукване — мрачно погледна космонавтът безмълвната апаратура пред тях.

— Кой ти е виновен, че не можеш да контролираш силата на юмрука си — скастри го отново Юри. — Това е любителска радиостанция, не е предназначена за упражнения по карате. Сега вече всичко е свършено.

— Струва ми се, че има изход — неочаквано се обади някой. Неусетно при тях бе дошъл Виктор. — Ако не се лъжа, с такива биочипове са конструирани електронните игри в залата за забавления. Преди малко с Тони бяхме там — спокойно продължи той. — И ако се доверите на квалификацията ни на инженери-бионици, ние с жена ми за броени минути ще се справим с положението.

Тъй като всяка секунда можеше да бъде решаваща, космонавтите с облекчение приеха сякаш падналата от небето помощ.

Младоженците наистина показаха смайваща бързина при ремонта на радиостанцията. То се знае, че когато работеха с биочипове, биониците плуваха в свои води.

Тони седна зад радиостанцията и не можеше да повярва на очите си. Позивните му сигнали бяха приети моментално.

— Тони, откога чакам да се обадиш — зачурулика Мая. — Бях сигурна, че ще ме потърсиш. Не ми ли се сърдиш? Държах се лошо с тебе, прости ми.

— Остави това, Мая. Разбира се, че не ти се сърдя…

— Какво става там при вас? — продължи на един дъх момичето. — Мога ли с нещо да ви помогна?

Юри грабна слушалката и набързо й обясни какво трябва да направи — да съобщи в Центъра по космонавтика кода на тяхната радиостанция.

— Разбрано — задъхваше се от вълнение Мая, усетила огромната отговорност, която и се поверяваше. — Веднага ще позвъня там. И пак ще ви потърся. Дочуване…

Сега отново трябваше да чакат. А в това време нищо неподозиращите пътници в ракетоплана спокойно се забавляваха. Аудиовизуалното отделение за танци, киносалоните и стаята с електронни игри бяха препълнени. Имаше достатъчно посетители и в библиотеката, и в местата за спортуване.

Госпожа Сола Сегура и Ева обикаляха различните помещения, вглеждаха се в безгрижните пътници и се питаха докога ли щеше да продължава това безметежно веселие.