Асен Милчев
Улеят на времето (7)

7

Цялата сутрин Аскол и Дияна трябваше да попълват анкетни карти за резултатите от работата си с последния модел на лъчевия мозъчен анализатор. Досадна и скучна работа. Главният компютър на Световната здравна организация очакваше данните, за да произнесе своята присъда — доколко безвредни и ефикасни са невропатологичните експерименти, които напоследък се провеждаха в клиниката на доктор Варо.

— Мисля, че достатъчно ни омръзна да стоим на едно място — заяви Аскол на Дияна, като изключи терминала. — Не е ли време да тръгваме за обед? Твоята някогашна съквартирантка ще ни чака.

— Да, да тръгваме. Трябва да свършим по-рано, че след около два часа е сеансът с Лирбо — напомни тя.

— Много интересен случай, нали? — съблече бялата си престилка от стерилна материя Аскол. — Смяташ ли, че страховите импулси са заседнали дълбоко в подсъзнанието му и не ще можем да ги извлечем с анализатора?

— Лирбо даде добри резултати по теста на Рябин-Хели. Засегната е само периферната част на мозъчната кора — отвърна Дияна, докато слизаха към двуместния електромобил, паркиран в двора на клиниката.

По координатите на жилището, където отиваха, Аскол програмира курса, настрои навигаторната минирадарна система за безопасно пътуване и натисна стартера. Сега можеха да продължат спокойно своя разговор. Колата щеше да се движи сама по избрания маршрут из улиците на града.

— Вчера, докато те нямаше, в лабораторията по импулсна неврология отново идваха ония от дружеството на здравните пуритани — подхвана Дияна.

— И какво искаха?

— Заплашваха ни. Престъпяли сме всякакви норми на професионалната лекарска етика, като сме въздействували с външни непроверени средства върху висшата нервна дейност на човека. Щели сме да осакатим нашите пациенти, които ни се предоверявали. Манипулирали сме със съвестта на хората.

— Тези пуритани — едва се задържа да не им лепне някой обиден епитет Аскол — вече прекаляват. Нали заради тях бе прокаран законът, според който, за да лекуваме болните с електронна психотерапия, трябва да взимаме съгласието и на семействата им. И ако има един с назадничави възгледи…

— Не се ядосвай — погали го Дияна по ръката. — Всяка новост среща съпротива. Пък и не е лесно да се примириш, че ще ти тършуват из мозъка с разни лъчения. Току-виж накрая са те направили идиот, заради някоя най-обикновена невроза, с която би могъл спокойни да си караш до края на живота.

— Казваш го само, за да ми противоречиш — намуси се Аскол. — Нали с тази невроза ще тормозиш всички около себе си. Не, след като науката ни е дала в ръцете ефикасни средства за психотерапия, ние няма да се откажем от тях. Представи си, някога е имало и други налудничави пуритани или дявол знае какви особняци, които са се обявявали срещу оперативната намеса с обикновен скалпел в мозъка. Но никой не ги е послушал. Защо ние да отстъпваме?

— Все пак трябва да признаеш, Аскол, че лечението при нас крие много неизвестни.

— Да, човешката психика е най-деликатната област и с нейното манипулиране може да се злоупотреби.

— Точно такива бяха думите и на ония от дружеството — засмя се Дияна.

— Само че отдавна е преминала ерата на недобросъветните медицински интервенции — възвърна ведрото си изражение докторът. — Сега всяка хуманна намеса в рамките на разумния риск е оправдана.

Дияна отново се възхити от увереността, с която Аскол защитаваше тяхната обща кауза.

— Ти поемаш голяма отговорност. Все още нямаш окончателно одобрение от Съвета на Световната здравна организация, за да оперираш по новия си метод.

— Не мога да чакам повече да ме съди един компютър. Все някой трябва да поеме отговорност. И ако не сполучим днес да продухаме мозъчната кора на Лирбо, ще посегна върху клетъчната субстанция. Това е единственият шанс да не остане той психически инвалид за цял живот.

— А ако не успееш? — тревожно попита Дияна.

— Ще успея!

Спокойствието му се предаде и на нея.