Асен Милчев
Улеят на времето (52)

12

— Е, докторе, струва ми се, че се заседях в клиниката. Не свърши ли вече периодът на адаптацията?

— Това трябва да решиш ти сам, Емил. Готов ли си да те лекуваме?

И двамата неусетно бяха преминали бариерата на официалностите и вече разговаряха като близки приятели.

— Тъпчем на едно място, Аскол. По този начин очевидно няма да стигнем до съгласие. — Емил замълча и се вглъби в себе си.

Докторът използва паузата и продължи да го убеждава:

— Ако ти се освободиш от своето чувство за вина, ще осъзнаеш, че да се самоизолираш и заточаваш, да бягаш от хората, за да страдаш насила, е безмислица.

— И как смятате да ме лекувате? — по-скоро автоматично, отколкото с интерес изрече Емил.

— Тъй като ти си противник на оперативното посегателство, ще приложим химически методи. Ще въздействуваме върху невротрансмитерите, които не само регулират функцията на нервната система, но и са средство, чрез което човешката мисъл се придвижва, ако мога така да се изразя — разпали се Аскол.

Емил се поусмихна с лека ирония. Докторът подценяваше познанията му като биолог за квантовия химически анализ, чрез който се извършваха компютърни прогнози за свойствата на неизвестни дори вещества.

Още преди години бе направен опит да се обясни най-голямата загадка на биологията — човешкото поведение — с уравнения от квантовата механика. Но преди да бъде създадено последното поколение от компютри, задачата не можеше да се реши. Уравненията бяха трудни за изчисляване. Сега вече се проектираха лекарства със специфично и насочено приложение. От това особено много спечелиха психиатрията и неврологията.

— Чрез компютърния анализ ще открием онова специфично вещество, което ще въздействува върху твоите невротрансмитери, така че да се изключи депримиращият психичен ефект от преживения от теб нервен срив.

Доктор Аскол Варо бе в стихията си. Той рисуваше примамливи картини пред своя пациент:

— Безболезнено, без странични ефекти. Цялата ти индивидуалност, миналото и спомените ще бъдат запазени. Ще отстраним само лошите последствия от трагедията във вивариума. Ще заживееш отново.

Емил го наблюдаваше с тъжна усмивка:

— Колко ти е лесно! Чувствата и представите, които доскоро за нас бяха нещо интимно и неразгадаемо, за теб са просто „танц на молекули“. Изтръпнал, очаквам да ми кажеш, че емоциите могат да се инжектират венозно, а влюбването е само допаминов душ на мозъка — и без да се съобразява с възмутената, протестираща физиономия на своя събеседник, продължи. — Нима не разбра, че не желая да променяте нищо у мен? Моята болка, моята тъга или депресия, както я наричаш, ми е скъпа, защото това съм аз. И не искам да бъда друг.