Асен Милчев
Улеят на времето (30)

16

Стефан влезе запъхтян и закачи огледалото на мястото му до входното антре. Леда и Емил щяха да го разкъсат от въпроси. Разбрал ли е къде е Мая? Има ли поне някакви предположения?

— Сега ще станете свидетели на нещо съвсем ново — усмихна им се Стефан.

При тези думи той извади една цветна снимка и им я показа:

— Това е огледалограма, възпроизведена като обикновен фотографски позитив — техническа новост на нашия институт. Предполагам, че момичето от снимката е вашата дъщеря.

— Да, наистина е Мая — с разтреперани ръце посегна към снимката Леда. — Но защо е облечена в акванавтски костюм? Тя никога не го е носила в къщи.

Стефан не можа да прикрие тържествуващия си тон:

— Смятам, че точно тук е отговорът на загадката, която ни измъчва. Виждате последната огледалограма на Мая, запечатана от слънчевите лъчи върху огледалото. След това момичето е излязло от къщи и не се е прибирало, защото няма по-нови нейни образи. Вие ще ми кажете къде може да е отишла, вземайки със себе си костюма за подводно плуване.

— Как не се досетих по-рано? — подскочи Емил. — Разбира се, че е във вилата край морето. Тя толкова обича да се гмурка, но никога досега не е ходила сама там.

— Да отиде и да не ни се обади — съкрушено се отпусна в креслото си Леда. — Невъзможно е да постъпи така. И кое ви дава основание да сте сигурни в предположенията си?

Емил сякаш не я чуваше. Като на видеозапис пред него оживяваше всичко. Мая бе решила да замине внезапно, без да ги предупреди. Тайно е донесла акванавтския си костюм от закрития басейн, където заедно с Тони ходят в секцията по подводен спорт. Рано сутринта, преди да излезе, го е изпробвала пред огледалото. Дали й стои добре? Обикновена момичешка суетност… И все пак защо й е трябвало тихомълком да изчезва? Да ги хвърля в тревога… Да наранява Тони…

Емил спря да се разхожда нервно и лицето му се разведри.

— А може би тъкмо заради това…

Останалите нямаха време да проумеят какво искаше да им каже, защото в този момент видеотелефонът просветна и всички впериха поглед в екрана. Оттам изплава образът на Мая.

— Здравейте — каза тя смутено. — Радвам се, че не съм ви събудила. Доста е късно.

Леда се втурна към екрана, забравяйки, че оттам говореше не истинската й дъщеря, а само нейното изображение.

— Какво става с теб, Мая? Откъде се обаждаш? Вече е три часа сутринта…

— Във вилата на морето съм, мамо. Макар и късно, реших да ви телефонирам да не се безпокоите.

Емил усети как постепенно умората от преживяното напрежение го обхваща:

— Защо не ни предупреди къде отиваш? — вяло попита той. — Тони те търси. Не знаеше ли, че днес заминава?

Момичето гледаше настрана и мачкаше притеснено някаква кърпичка.

— Затова заминах. Страхувах се да не отстъпя. Ако бях чула гласа му, щях да отида на космодрума… Изобщо направих куп глупости — Мая съвсем заприлича на безпомощно малко момиченце. — Бях решила да бъда твърда… Да проявя характер… Обещах му, че ще извърша нещо на своя глава… Обвиних го несправедливо в слабоволие… Исках да го засегна… А сега ми е тежко… Мъчно ми е за него… Милият Тони, колко ли дълго ме е чакал на космодрума? — Сълзите напираха в очите й.

Леда даде воля на гнева си:

— А ние тук с чичо ти Стефан щяхме да умрем от тревога.

В стеснението си Мая не бе забелязала, че освен майка й и баща й, в стаята имаше и друг човек.

— Аз съм приятелят на баща ти, Стефан — кимна й усмихнато той. — Ето че се запознахме при необикновени обстоятелства.

— Здравейте, чичо Стефан. Толкова съм слушала за вас. И много исках да се срещнем. Нали няма да ме смятате за малка глупачка, която забърква тия… необикновени обстоятелства? — виновно погледна тя.

Изглеждаше толкова чаровна в искрената си срамежливост, че на Стефан Кречет му се прииска да я целуне бащински.

— Необикновените обстоятелства съпътствуват само необикновените хора, моето момиче. Иска ми се да вярвам, че и ти ще станеш такава.