Асен Милчев
Улеят на времето (73)

12

Лесно е да се каже утре, но колко трудно понякога се изчаква времето до уречения час. Свикнал със сивотата на ежедневието, което сам си бе наложил, самотният оператор на космическата станция бе забравил какво означава нетърпение. Хиляди пъти да умираш и да се раждаш в очакване на един разговор, на една надежда.

— Момичето, за което питаш, наистина е от нашите психически осиновени деца — това бяха първите думи на доктора, след като Земята се обади отново. — Нейните родители са загинали при космически рейс, когато тя е била още в пелени.

— Не може да бъде, докторе! — Емил страшно се развълнува. — Та тя от години разговаря с баща си по телефона. Той е на Юпитер.

— Технически трик, приятелю. Програмирано събеседване. Нашите сътрудници на най-голямата планета се грижат да поддържат илюзията. Но те постоянно подготвят момичето за неминуемото разочарование.

— То не е разбрало още. Последният път ми каза, че баща й ще я посвети в нещо много важно.

— Вероятно ще й разкрият истината или поне част от нея. Сигурно вече смятат, че е достатъчно укрепнала психически, за да понесе удара.

— Това е жестоко, Аскол. Нима ще разрушите нейната прекрасна заблуда!?

— Много по-жестоко щеше да бъде, ако израстеше с мисълта, че е кръгло сираче.

На Емил му се струваше, че станцията се клатушка под краката му.

— Не, не, вие не бива нищо да й казвате. Невъзможно е.

— Дългогодишният ни опит доказва правотата на психическото осиновяване — спокойно нареждаше гласът от Земята. — Израслите в такива условия деца се развиват нормално и стават пълноценни жители на Слънчевата система. За тях благородната лъжа е оправдана. Родителите са нужни преди всичко в най-ранната възраст…

— Какво разбирате вие — внезапно се ожесточи Емил. — Психолози! Човешкият живот не може да се вмести зад наблюдения, изследвания, научни доклади, дисертации… Кой ви е разрешил да се месите в съдбините на нещастниците? С това вие ги правите два пъти по-нещастни. Само който е загубил най-близките си, може да усети това.

Събеседникът от Земята се беше стъписал от словесния порой и мълчеше.

— Извинявай, Аскол — космическият отшелник възвърна нормалния си тон. — Увлякох се, не ми се сърди. Навярно си разбрал, че телефонните ми разговори с Бела, момичето, чийто глас щастливият случай на съдбата ми изпрати, означават много за мен. Затова, ако си в състояние, повлияй на твоите колеги от Юпитер. Нека все още не й разкриват ужасната истина. Имам една идея.

— Да не би да си се отказал да се върнеш на Земята? — разтревожиха се от другия край на линията.

— Не, ще си дойда. Ще си взема отпуск. Имам право на… Или по-добре, по дяволите, ще напусна. Какво съм се сврял в тази дупка?

Кой знае как бе прозвучал гласът на Емил, защото докторът загрижено се обади:

— Какво става? Зле ли се чувствуваш? Да не направиш някоя глупост?

— Напротив, сега ми просветна — с ентусиазъм заговори Емил. — Разбра ли, за втори път се родих? Иска ми се да живея истински.

— Очакваме те, приятелю. Ела си по-бързо.

— Само недей да забравяш това, за което те помолих. Предупреди колегите си за Бела.

И този път Дияна следеше разговора между двамата и едва сдържаше вълнението си. Тя знаеше, че нейният съпруг все още боледуваше от неуспеха при сблъсъка си с Емил, но малко по-късно разбра как да му помогне. Нека докторът и космическият отшелник си мислят, че благословеният случай ги е срещнал с Бела. Това беше още една голяма победа — след онази в ракетоплана — на психоложката Дияна Фрай. Само че тя не можеше да я сподели с Аскол, защото би означавало да признае още веднъж правотата на отказалия преди две години лечението Емил и да уязви големия неврохирург и психиатър. Сега сценарият беше само неин.