Асен Милчев
Улеят на времето (48)

8

Аскол се чувствуваше като ученик пред изпит. Стискаше в ръцете си букета с цветя, а сърцето му щеше да изхвръкне. Нормално ли бе един улегнал мъж и то психотерапевт, който вдъхваше морални сили на пациентите си, самият да има нужда от успокоение? Нямаше време да си отговори на този въпрос, защото пристигна пред жилището, където го очакваха. Посивялата жена, която му отвори, имаше очите на Дияна.

— Заповядайте, докторе, много се радвам да се запознаем.

Аскол влезе и вдъхна от атмосферата на дома, където бе преминало детството на неговата любима. Тя му бе говорила за всичко у тях — и за скърцащия диван в хола, останал кой знае от кой прадядо, и за старомодния хладилник с дълбоко замразяване в кухнята. Погледна през прозореца. Отвън в градината над всички околни дървета стърчеше столетната черница с хралупата. Царството на малката Дияна. Аскол приседна и надвивайки вълнението си, поде разговора:

— Навярно се учудвате, госпожо Фрай, че едва след две години се реших да дойда при вас.

Жената само го погледна с дълбоките си черни очи.

— Сигурно ще ви се стори старомодно — продължи Аскол, — но за мен посещението при вас би означавало официално предложение за женитба. Затова досега се въздържах да се срещаме. Не бях все още решил в себе си какво да сторя. Исках най-напред да сключа мир с вътрешните си противоречия. Признавам, че съм постъпвал глупаво. Трябваше да дойде раздялата с Дияна, за да го осъзная.

Домакинята продължаваше да мълчи, окуражавайки го само с благосклонното си изражение, но Аскол усети, че спокойно може да разкрие сърцето си пред нея.

— Знаете, че Дияна отиде да спасява похитения ракетоплан, въпреки че се опитах да я отклоня. В момента тя е в кабината при налудничавия командир и ние не знаем каква е съдбата й. Отгоре нямаме никаква вест. На вас съм длъжен да съобщя, макар че официално се пази мълчание. С всеки изминат ден обаче безпокойството ми расте. Не искам да кажа, че съм загубил надежда да я видя отново. Напротив — единствено тя ме крепи. Опитайте се да си представите колко ми е тежко да работя и да се преструвам на силен човек пред пациентите си, да пресичам всякакъв разговор, да прогонвам всякаква тревожна мисъл за Дияна. Разбира се, вашата майчина тревога несъмнено е много по-голяма. Но вие сте единственият човек, пред когото мога да се отпусна и знам, че ще ме разбере.

Госпожа Фрай дълбоко въздъхна, но отново нищо не каза, и докторът беше много благодарен, че тя не прекъсваше откровената му изповед.

— Ежедневието ме бе понесло така, че отлагах ден след ден решението, което отдавна нося у себе си. Дияна е единствената жена, която съм пожелавал да стане моя съпруга и — дано да не ви прозвучи нахално — в момента я чувствувам такава. Вие като майка имате право да ме съдите за нерешителността ми, за изгубеното време на вашата дъщеря. Само в едно искам да ми повярвате — не съм бил неискрен в отношенията си към нея. И сега, молейки се на съдбата да ми я върне, дойдох да ви кажа, че страшно много я обичам. Нещо повече — възхищавам се от подвига, който извърши, като тръгна в неизвестността.

Аскол замълча и майката на Дияна схвана, че вече може да се обади.

— Щастлива съм от това, което чух, доктор Варо — каза тя. — Никога не съм се съмнявала във вашите искрени намерения. Трябва обаче да ви призная, че понякога насилвах Дияна да изясните отношенията си. Вярвам, че не ме смятате за старомодна — никога не съм държала на формалностите, какъвто е брачният договор. Имах съвсем друго нещо предвид. Предполагам, че Дияна не ви е споменавала никога за това. Ето защо ще ви го кажа аз.

Аскол гълташе всяка дума на дребничката, почти белокоса жена с изразителните черни очи.

— Когато се ожених, аз знаех, че моят съпруг ще загине. Беше от първите астропилоти, които прокарваха трасетата на транспортните връзки с астероидите. Нито един от тяхната космическа ескадрила не остана жив. Все още противометеоритната защита не беше достатъчно усъвършенствувана, а в техния сектор имаше интензивен метеорен поток. Родителите ми ме съветваха да почакам, да отложа сватбата си, но аз знаех, че тогава никога няма да се свържем с моя любим. Бях само на осемнайсет години, а неговите месеци, дори дни бяха преброени. Но можех ли аз да му откажа да ме види облечена в бяла булчинска рокля, да ме пренесе на ръце през прага? Не, това не беше жертва от моя страна. Това беше преклонение пред човешкия подвиг.

Аскол понечи да се намеси, но после се спря. Госпожа Фрай забеляза намерението му и се усмихна:

— Смятате, че след като е осъзнавал опасността, той е трябвало да не се жени, нали? Но младият човек трудно се примирява с мисълта, че скоро ще умре. Колкото и да е нищожна надеждата да оцелее, той винаги я таи у себе си. Имах ли право да му я отнемам?

Докторът наведе глава, покъртен от тази философия, която възвеличаваше човешкия дух. Всичките му грижи, дори безпокойството му за Дияна се смалиха и изчезнаха пред нея и той се почувствува жалък и недостоен човек. Майката продължи:

— И все пак аз никога нямаше да се омъжа, ако не вярвах в безсмъртието на човека. Не в буквалнил смисъл на думата, разбира се. Безсмъртието на човека, това са неговите деца — чрез тях продължава да живее, дори когато го няма на света. И аз исках да имам дете от моя любим, което да наследи неговия живот. Така се роди Дияна и оттогава все едно, че той е непрекъснато до мен. Загубих съпруга си, но ми остана неговата дъщеря. Нашето време е красиво, но и жестоко — прокарват се звездните пътища, дават се жертви. Ако сега загубя Дияна, ще ме изтръгнат от корен. Затова бях нетърпелива — тя не трябваше да ме оставя сама.

Аскол преглътна насъбралата се в гърлото му буца.

— Ние няма да ви оставим сама — твърдо изрече той.

Майката тъжно се усмихна и отвърна само с едно двустишие:

Колко е бавен животът,

а колко е буйна надеждата!