Асен Милчев
Улеят на времето (21)

7

Точно един час преди полета Сет Ланкони беше на космодрума. На входа на административния комплекс го посрещна главният диспечер.

— Здравей, Сет. Ще имате чудесно време за полета. Магнитните бури отшумяха, протуберансите са в умерени граници…

— Кои са другите от екипажа?

— Юри Ликшо и Максим Грейси. Очакват те в пилотската стая за предварителните наставления.

Като старши пилот Ланкони трябваше да инструктира своите подчинени преди старата. Но Юри и Максим бяха едни от най-опитните космонавти в службата. „Сигурно скоро и те ще се преквалифицират да летят на далечните експериментални рейсове“ — злорадо си помисли Сет. Чувствуваше се ужасно. В определени моменти му се струваше, че не е в състояние да контролира мисълта си. Влезе, без да чука, в пилотската стая. Двамата, които го очакваха, станаха на крака. Той се ползуваше с репутацията на взискателен, но справедлив командир.

— Днес няма да има инструктаж, момчета. Вие си знаете работата.

Само един поглед на Юри и Максим им бе достатъчен да схванат, че нещо много неприятно се бе случило с Ланкони. Затова ли отбягваше да ги погледне в очите? Отменяше инструктажа — досега не бе правил такъв пропуск. За пилотския състав не бяха тайна напрегнатите отношения, в които Сет живееше със своята приятелка. Но днес той изглеждаше зле както никога.

Пет минути Ланкони се въртеше като звяр в клетка в собствената стая, с която разполагаше на десетия етаж на административната сграда. По едно време му идеше да отвори прозореца и да свърши веднъж завинаги с мечтите си. Представи си презрителната усмивка на Ана: „Ти излезе дори по-слаб от моите предвиждания.“ Отвори аптечката и нагълта няколко от абсолютно забранените преди полет хапчета за успокоение. Главата му се изду като балон. В коридора се носеше женски смях, който болезнено заседна в сърцето му. Ето — тръгва в последния си рейс Ланкони Нищото, провалилият се пилот, от когото всички бягат. Не е ли по-добре да си потъващ кораб, отколкото мишка, която трепери за кожата си? Над леглото му висеше голяма холографска снимка на Ана с посвещение: „На моята единствена любов“ или нещо такова. Не можеше да си спомни точно.

Сети се за първите им ласки. Една ослепителна в своята зеленина планинска поляна. Дъх на мащерка. Отнякъде бълбукаше поточе, приглушен порив на вятъра се бе приютил в отсрещната дъбрава. Никога не бе виждал синьото небе по такъв начин. Помисли си, че не са прави, когато мърсят с горивото на ракетите си неговата прозрачна чистота. Нежността на Ана го правеше щастлив. До този момент той не бе обичал истински. Майка му не бе отвърнала със същата всеотдайност на неговата детска любов. После се увлече по своите амбиции и жените отшумяваха покрай него като ненужни спомени. Но с Ана беше друго. Когато заравяше глава в косите й и усещаше горещия дъх на ерата си, му се искаше да дойде краят на света.

Сет грабна снимката от стената и я захвърли на пода. Тя се счупи на няколко парченца, които според необикновените свойства на холографията възстановяваха целия първоначален образ. Наведе се. Отдолу загадъчно се усмихваха една, две, три Ани…

— Чуваш ли ме, Ана? — заплашително изръмжа Ланкони. — Сет не е свършен човек. Грешно си го преценила. И той ще ти докаже това. Сет ще извърши такова чудо, че целият свят да заговори за него. Ще го направя, та ако ще и всички изчадия на ада да повикам на помощ.

Обхванат от нервна тръпка, Ланкони скочи и блъсна вратата. В чакалнята звучеше последното повикване на пътниците за екскурзионния ракетоплан до Луната.