Асен Милчев
Улеят на времето (24)

10

Емил беше много изненадан от позвъняването на Тони. Не можеше да повярва, че Мая не е със своя приятел и няма да отиде да го изпрати на космодрума. Тя беше излязла рано сутринта, без да предупреди никого и ето — вече се смрачаваше, а от нея нямаше и следа. Емил почувствува познатото стягане в областта на слънчевото сплитане. Беше притеснен.

Когато Леда се прибра от Института, заедно с нарастващото си безпокойство, той трябваше да успокоява и нея. А това съвсем не бе лека работа, тъй като в подобни случаи майката е склонна да мисли най-лошото. Всеки изминат час усилваше тяхната тревога. Изведнъж входният компютър подаде сигнал, че отвън ги търсят.

— Така съм се заплеснал, че забравих да ти кажа — скочи и натисна бутона на входния автомат Емил. — Вчера най-после се върна от заточението си Стефан и го поканих у нас.

Леда инстинктивно пооправи прическата си. За първи път щеше да се срещне „на живо“ с най-добрия приятел на мъжа си. В стаята влезе набит, едър мъж със сериозна физиономия. Или може би очилата го правеха да изглежда такъв. Беше видимо поостарял от времето, когато разговаряха преди десетина години по видеотелефона. Тогава все още Стефан Кречет беше на Марс и по-лесно се влизаше във връзка с него. После отиде на Фобос и Деймос, съобщителните линии на които бяха претоварени и се изискваше специално разрешение за частни разговори. Пък и времето винаги поохлаждаше желанието да се общува.

— Вие сте първите хора, които посещавам, откакто се завърнах — усмихна се широко новодошлият и Леда усети колко искрено я прегърна той.

Тримата седнаха и за момент се възцари неловкостта между хора, които прекалено дълго не са се виждали и не знаят откъде да започнат.

— Тук ли е Мая? — попита изведнъж Стефан. — Представям си колко много е пораснала. Виждал съм само холографското й изображение, което ми изпратихте преди… кой знае колко години. Беше съвсем малко момиченце.

— Мая не е в къщи — не успя да прикрие тревогата в гласа си Леда. — Очакваме я всеки момент да се върне.

Стефан изгледа проницателно Леда, после Емил, но замълча. Сетне разговорът се отприщи. Говореха си за работата, за плановете на Стефан за бъдещия му живот на Земята, за някои общи познати. През цялото време обаче домакините не можеха да се отпуснат. Непрекъснато поглеждаха към стенния часовник, вслушваха се в шумовете на улицата, докато накрая гостенинът не издържа.

— Случило ли се е нещо? — попита той. — Бих ли могъл да ви помогна?

— Безпокоим се за Мая — въздъхна Емил. — Не сме я усетили как е излязла рано сутринта, а вече наближава полунощ. Не е предупредила къде ще ходи.

— Никога досега не е постъпвала така — видимо отпаднала добави Леда. — А най-много ме тревожи това, че нейният приятел, с когото са неразделни, също не е знаел къде е. Днес той замина при родителите си на Луната, а тя не го е изпратила до космодрума.

Всички отново замълчаха. Прозорците бяха полуотворени и отнякъде долиташе музика. В близкото езерце крякаха изкуствени жаби. Леда се обърна към Емил:

— Много ми е неприятно, но ще трябва да се обадим в Службата по безопасността. Повече не мога да издържам на тази неизвестност. Представи си, че Мая е в опасност и има нужда от помощ.

— Не се паникьосвай, мила. Семейният ни компютър щеше да сигнализира, ако е попаднала в болница или в отделение на Службата…

— И все пак трябва да предприемем нещо — настояваше разстроена Леда. — Имам чувството, че ние тук си говорим спокойно, а Мая ни зове.

Докато слушаше разговора между двамата, Стефан бавно се разхождаше из просторния хол. Накрая спря пред старинно огледало.

— Ако човек иска да излезе от къщата, непременно трябва да мине оттук, нали? — посочи той входното антре, което започваше до самото огледало.

— Да, нямаме друг изход — учуди се на необикновения въпрос Емил.

Стефан бързо се върна, приседна отново при двамата и ги погледна в очите:

— Ще се опитам съвсем скоростно да открием къде е Мая, без да ангажираме Службата за безопасността. Знам, че ви е неприятно да ги безпокоите. Само че не искам да ме сметнете за самозван детектив или ненормален учен. И преди всичко, обещайте ми да не се изненадвате нито от въпросите ми, нито от действията ми, колкото и странни да ви изглеждат те.

Леда и Емил бяха толкова смаяни от неочакваното предложение, че не намериха думи за отговор. Като видя, че не възразяват, Стефан се върна до старинното огледало, откачи го от стената и им каза:

— Ако позволите, ще го взема за съвсем кратко време в моята лаборатория по лазерна физика. Няма да се забавя повече от час и вярвам — ще се върна с добри новини. Ако дотогава момичето се върне, предупредете ме да прекратя издирванията. Дано ни помогнат огледалните лъчи.

Докато Леда и Емил се опомнят, отдолу изсвистя електромобилът на Стефан.