Асен Милчев
Улеят на времето (46)

6

Доктор Аскол Варо знаеше, че от първата среща с новия пациент зависеше много изходът на неговото лечение. В кабинета го очакваше огромна изненада. Злощастникът беше Емил Катински. Посърнал, съвсем измършавял — нямаше и помен от някогашния приятен мъж, у когото бяха гостували с Дияна. Аскол с тъга си припомни целеустремената Леда и жизнерадостната Мая, които нямаше да зърне повече никога.

— Скърбя заедно с вас — протегна ръката си докторът. — А мъката на Дияна за нейната приятелка ще бъде огромна. За съжаление тя в момента отсъствува. — После, колкото и да беше нелепо на фона на ужасната загуба, която беше сполетяла този човек, той добави: — Добре е, че идвате при нас.

— Обещах на приятеля ми Стефан да потърся вашата помощ, макар че, ако питате мен, безполезно е да ме лекувате. Аз не съм болен.

— От гледна точка на съвременната психиатрия се нуждаете от съвместните ни усилия, за да се възстановите.

— Ако в общите усилия разчитате и на моите, няма да ги получите. Достатъчно е това, което лекарите направиха досега за мен — бързо преодолях шока. Преборих се със страшните картини от агонията, които ме преследваха.

Доктор Аскол Варо бе сигурен, че толкова бърза реконвалесценция е невъзможна без намесата на опитен психиатър и процедури, но се задоволи да попита тактично:

— Сега по-леко ли ви е?

— Не, чувството на виновност не ме е напуснало.

— Виждате ли? Ако не преминете нашия курс на лечение, рискувате това чувство да не ви напусне до края на живота.

— Точно това искам и аз. Да държа винаги жив спомена за любимите ми хора, чиято гибел причиних. Само страданията могат да възвърнат душевното ми равновесие, а не вашите лекарства.

Аскол не бе учуден от тази болезнена логика, която бе присъща за хората, изпитващи угризения. Справедлива или несправедлива бе тя в случая? Каква бе вината на Емил Кантински в разразилата се трагедия и дали той заслужаваше някакво наказание? Аскол отпъди тези мисли — той бе лекар и трябваше да се интересува единствено от лечението на пациентите си. Други щяха да обвиняват и наказват. Но докато този нещастен баща и съпруг беше в болничното заведение, оставаше временно извън обсега на закона.

— Ако сте психически непълноценен човек, ще влияете неблагоприятно върху околните — продължи разговора докторът. — Никой не ви е дал и не може да ви даде такова право.

— И за това съм помислил — плаха усмивка се появи върху измъченото лице на Емил. — Реших да отида на работа като самотен оператор на някоя от съобщителните ретранслаторни станции на астероидите. Или поне засега смятам да сторя така.

— И ще захвърлите всичко, с което сте се занимавали — работата, приятелите, обществото?

— За мен това вече са само думи, без смисъл и съдържание. Няма ги близките ми, които да ме вдъхновяват, да оцветяват дните ми с радост или с огорчение. Не съм задължен никому с нищо. Бил съм винаги полезен на обществото и отново в негово име заминавам. Знаете, че на астероидите постъпват само доброволци или хора, които изтърпяват наложено от съда наказание.

— Вие сте голям учен и човечеството ще загуби от вашето отсъствие.

— Никой не е незаменим.

Аскол често си бе служил с този израз, но сега той го дразнеше, внушаваше му безсилие. Как да предразположи този упорит, обезверен от скръбта човек? Как да го убеди, че е длъжен да преодолее слабостта си, която издигаше в сила?

— Ние не можем да ви заставим да се лекувате — продължи лекарят. — И все пак, ако си отидете веднага от клиниката, ще разочаровате вашия приятел. Предлагам ви да останете известно време сред нас. Тук можете да видите редица интересни случаи. Не бих се учудил, ако те ви повлияят да си промените решението.

— Мога да остана — махна с ръка Емил. — И без това ще трябва да чакам, докато дойде време да се сменя персоналът на станцията. Ще го направя заради Стефан. Той много разчита на вас. Но откровено казано, докторе, не хранете надежда, че ще ме убедите да не заминавам.

„Ще видим“ — вътрешно си рече Аскол.

Беше започнал сложна и деликатна игра.