Асен Милчев
Улеят на времето (32)

18

— Възмутена съм от поведението на КЕСИП — разпалено запротестира Дияна, след като останаха насаме с Аскол. — Поставят те в устата на лъва — да се оправяш сам.

— Как иначе биха могли да постъпят, Дияна? Това са хора техници, които не са свикнали да вникват в човешката душа.

— Защо тогава съществува гръмкото име „комисия за екстремни ситуации в извънземното пространство“?

— Не си права. Досега те са овладели редица инциденти в космоса. Но аварията с Ланкони няма нищо общо нито с изтичането на гориво, нито със засечки в електронната апаратура. И те са безсилни.

— Какъв е изводът? — повдигна веждите си младата жена, иронизирайки вековния изразен шаблон.

— Че във всяка институция, свързана с въпросите на космонавтиктиката, вече е абсолютно необходимо да има представител на медицинските среди — поне психиатър.

— Така те искам — потупа го развеселено Дияна. — Отстоявай твърдо нашите права. — След това отново се намръщи:

— Не мога да разбера, Аскол, защо се съгласи да участвуваш в телевизионното предаване „Събитието на деня“? Трябва ли изобщо да се прави достояние на обществеността похищението на ракетоплана?

— Това е единственият ни шанс, Дияна, да научим нещо повече за причините, които са извадили от равновесие Сет Ланкони. Що за човек е той? Какво го е разочаровало? Как е прекарал фаталния ден преди старта, когато очевидно е загубил контрол над психиката си? Жената, с която е живял, го е напуснала — взела си е багажа от квартирата им. Защо? Къде е отишла? Все още не можем да я открием, а тя, вярвам, е в състояние да хвърли светлина върху много от нашите въпросителни.

— Наистина е важно да разберем защо космонавтът е получил нервно разстройство, но преди всичко трябва да насочим усилията си да предотвратим последиците от това.

— А как ще уговаряме Ланкони да освободи пътниците, ако не вникнем в неговите подбуди? И още нещо, Дияна. Аз гледам на заболелия космонавт като на бъдещ пациент. И най-бързият начин да се доберем до интересуващите ни факти, свързани с него, е телевизията. Любопитен съм да узная какво мислят родителите и роднините на Ланкони за неговия безумен план. Може би те ще ни помогнат да го възпрем?

Дияна Фрай трябваше да се съгласи с доводите на Аскол и да се върне в къщи, за да види предаването „Събитието на деня“, което милиарди телевизионни зрители редовно следяха със затаен дъх.

Когато тя включи холовизора си, доктор Варо седеше в центъра на програмното студио. Интересното в предаването „Събитието на деня“ бе това, че зрителите чрез индивидуалните си компютри имаха възможност да влизат във връзка направо с водещия в студиото — да задават въпроси, да му опонират. По този начин част от от публиката се превръщаше в съавтор и участник в предаването. Именно на това се надяваше Аскол — да предизвика хората, от чиито показания се интересуваше, да се обадят. Разказа с няколко думи за произшествието с ракетоплана. На светлинното табло пред него засвяткаха имената на зрителите, които желаеха да разговарят с водещия. Той ги подбираше — предимство имаха роднините и близките на пътниците.

На малкото екранче излезе странно позната русокоса жена със сини очи. „Къде ли съм я виждал?“ — попита се Аскол и в следващия миг се сети — та това беше Леда, приятелката на Дияна, у която бяха гостували. Жената се владееше отлично. Говореше ясно и отчетливо:

— В ракетоплана е моята сестра, заедно със съпруга си. Те правят сватбено пътешествие…

Аксол си припомни младоженците — красавицата Ева и готовия да задоволи всичките й капризи, ревнивия Виктор, и сърцето му се сви.

— Ние разполагаме със средства да върнем кораба на Земята — твърдо заяви той. — Искаше му се да каже нещо топло и успокояващо, извън официалната сериозност на предаването, но положението на водещ не му позволяваше фамилиарност, пък и нямаше време за това.

— Тони, моето момче — почти плачейки, нареждаше следващата участничка в предаването. — Никога ли повече няма да те видя? Извинете ме, докторе, за слабостта, но Тони е израсъл при мен. Аз съм му баба. Неговите родители са на Луната и точно сега той отиваше при тях през ваканцията.

— Напразно се безпокоите — постара се да й вдъхне увереност Аскол. — Съвсем скоро момчето ще бъде при вас. Дори може би ще се сърди, че сме прекъснали пътуването му до Луната. Не след дълго ще се види с майка си и баща си.

— Само веднъж да се върне — въздъхна старата жена.

И така цял час. Обаждаха се от всички краища на Земята — разтревожени близки и роднини на пътниците, случайни доброжелатели. Задаваха объркани въпроси, стигаха дори до заплахи. Правеха се предложения как да се спаси корабът — някои смехотворни, други оригинални. Те варираха от унищожаване на похитителя до обещания за богати откупи за застрашените пътници. Колко бързо се пренастройваха хората на станалата вече историческа вълна на пиратството и насилията. Само онези, заради които всъщност доктор Аскол организира предаването, не се обадиха. А той трябваше колкото е възможно по-скоро да открие жената, която последна бе видяла Ланкони в нормално състояние.