Асен Милчев
Улеят на времето (19)

5

Мая и Тони здравата се поизмориха, докато обиколят магазините. Все не можеха да изберат достоен подарък за майката и бащата на Тони, които живееха на Луната.

— Дай ми съвет какво да им купя — умолително гледаше приятелката си момчето. — Помисли си на какво най-много биха се зарадвали твоите родители.

— Баща ми ще бъде щастлив, ако му занеса една нова въдица — каза убедително Мая.

— Само че на Луната няма реки, нито риби — констатира унило Тони.

— Вярно е.

„Тогава какво?“ — бе готов отново да запита Тони, но в този момент подскочи от радост:

— Сетих се! Ще му взема новия астрономически атлас, за който съобщиха снощи по телевизията. Той още не е изпратен до Луната и аз пръв ще му го занеса.

— Ами за майка ти?

Не беше честно от страна на Мая да го лишава толкова бързо от радостта на откривателството и да го хвърля отново в колебания и съмнения. Тя скоро осъзна грешката си и се постара да я изкупи с няколко според нея блестящи предложения.

— Защо не й подариш пръстен или колие?

Тони тъжно гледаше витрините.

— Къде ще ги показва на Луната?

— Не виждаш ли колко си смешен? — ядоса се Мая. — Много й е потрябвал на майка ти някакъв подарък. За нея е най-важно ти да отидеш при тях и тя ще се зарадва на всичко, което й занесеш. Дори на електрическа самобръсначка или на тиранти.

Тони мълчаливо се съгласи с желязната логика на своята приятелка, на която изведнъж настроението се бе развалило.

— Вземай нещо и да се пръждосваме — каза му тя. — И заминавай по-скоро при тези, които те обичат. А ние тук… — Мая почти се разплака.

Тони повдигна рамене. Понякога момичетата се държат толкова странно. Сякаш да потвърди това, Мая го погледна с укор в очите:

— Значи все пак утре ще отпътуваш. И няма да бъдем заедно на морето през лятото. Бях говорила на мама и татко, че ще дойдеш с нас във вилата край Лазурния залив. Жалко, че толкова време се готвихме заедно в секцията по акванавтика.

Момчето виновно присви устни, но не можа нищо да каже.

— Съвсем скоро имам рожден ден — продължи Мая. — Досега, откакто се помним, на този ден сме били заедно.

— Съжалявам, Мая, но трябва да тръгна. Резервирали са ми билета и не мога да отлагам.

— Дори заради мене ли?

Момчето остана безмълвно. Неусетно двамата бяха стигнали тяхната беседка, която вече цялата беше потънала в зеленина. Влязоха вътре и приседнаха. Отнякъде долиташе музика. Изведнъж Мая се изправи:

— Слушай, Тони, бях решила никога да не ти казвам, но сигурно сега ми е много мъчно и затова ще говоря. От известно време у нас отношенията между майка ми и баща ми се изостриха. Не е поради нито една от причините, за които можеш да си помислиш. Просто мама иска да замине на Марс, а татко не я пуска. Но най много се карат заради мен — дали да отида и аз с нея или не. При това, забележи, още не са ме попитали дали съм съгласна.

— И какво е твоето мнение?

— Доскоро смятах, че никой не би могъл да ме накара да тръгна, защото ти оставаш тук…

— Така само си приказваш, Мая. Ако майка ти те помоли, ако поставят въпроса ребром, ако те заставят…

— Кой може да ме застави, щом аз не желая?

Момчето се мъчеше да я обори: не му стигаха аргументи.

— Това са детинщини. Знаеш, че не е така.

Мая бе обхваната от някаква мрачна решителност.

— Така е, Тони. И аз ще ви докажа. На всички. Ще забъркам страшна каша, та да се убедите, че имам характер и постъпвам, както съм си решила.

С тези думи момичето изхвръкна от беседката, оставяйки своя приятел подтиснат и обезпокоен.