Асен Милчев
Улеят на времето (25)

11

След като излязоха от зоната на ускорение, Сет Ланкони се освободи от грижата да надзирава непрекъснато показанията на уредите. Отсега нататък до края на полета настъпваше нормално дежурство. Тримата космонавти щяха да се редуват пред главния навигационен компютър през осем часа — единият спеше, другият оставаше на разположение в пилотската кабина, а третият се занимаваше непосредствено с управлението.

— Можеш вече да си лягаш, Юри — на Сет му се стори, че ще доловят лукавството в гласа му.

— Веднага, шефе. Ако има нещо важно, спокойно ме събудете.

— Ако се случи неприятност, не се надявай да се събудиш спокоен — засмя се Максим. — Но за твой късмет, всичко ще бъде наред. Приятни космически сънища.

Юри Ликшо излезе и в командния пункт на ракетоплана останаха двамата пилоти.

— Откакто срещна новата си любов, е станал много мечтателен — продължи разговора Максим. — След този полет си взима отпуск и ще ходят заедно на някакви си острови.

Сет изобщо не чуваше, че му говорят. Пред очите му се мяркаше счупената холографска снимка на Ана. Представи си физиономията, която щеше да направи тази лицемерка, като разбере какво е сторил. Дали ще съжалява, че го е отхвърлила? После, когато славата дойде при него, за нея няма да има място. Пък може и да се смили и да я приеме отново. Само майка му, братята и сестрите му не трябва да очакват снизхождение. Колкото и да му се молят. Ланкони злорадо се подсмихна. Без да осъзнава, той бе започнал да се вживява в налудничавите си идеи.

— Сет, ти май не си в добро разположение на духа — осмели се да отбележи Максим. — Отстъпи ми надзора на компютъра, а ти заеми моето място.

— Не, не, чувствувам се отлично — сепна се главният пилот. — Остават ми още два часа и ще ги изкарам докрай. Дали отзад вече са се разшавали пътниците?

— Точно сега им изнасят беседата за скафандрите.

Сет бе готов да извика от радост — случаят му идваше на помощ. Съвсем безразлично на пръв поглед, той предложи:

— Защо не отидеш да помогнеш на Лия? Нали знаеш колко трудно се борави с манекените.

— Но, шефе, как ще те оставя сам? Забранено е!

— Аз отговарям. Виждаш, че всичко е спокойно. Освен това трябва да се проверят вентилационните шахти отзад. Предполагам, че няма да допуснеш да вдигаме Юри от леглото заради контрола.

Максим добре знаеше, че дългът му го задължава да спазва устава и да не напуска пилотската кабина, когато там има само един космонавт. Но не беше честно да се безпокои Юри точно в най-сладкия му сън за нещо, което можеше да свърши сам. А и какво да крие — страшно му се искаше да си побъбри с красивата стюардеса. Пък и началникът му поемаше цялата отговорност.

Когато вратата зад гърба на Ланкони хлопна, на него му се стори, че е най-щастливият човек на света. „Всички попаднахте в клопката“ — доволно потри ръце той. После пусна защитното поле на пилотската кабина, което я правеше неуязвима за всякакви външни въздействия, захерметизира вратата и отиде пред екрана на комуникационния възел. Беше време светът да научи за неговото велико решение.