Асен Милчев
Улеят на времето (43)

3

Около Центъра по космонавтика цареше познатото оживление. Хора влизаха и излизаха. Умислени или весели, с ясно подчертана деловитост или нехайна походка. Оттук се ръководеше цялостната дейност, свързана с космоса — овладяването на планетите от Слънчевата система, редовните връзки с Луната. Правеха се първите стъпки да се проникне по-дълбоко в Галактиката. Колко мечти бяха тръгнали и колко други бяха изтлели зад алуминиево-стъклената фасада на това здание. Доктор Аскол Варо огледа светещата му повърхност, издължения му силует, който завършваше с устремен сякаш в безкрайността коничен връх — символ на зареялата се, вечно търсеща човешка природа.

Още докато се сбогуваше с Дияна на космодрума, Аскол бе забелязъл, че двама души от КЕСИП го очакват във фоайето. Те настойчиво го поканиха на разговор с президента на центъра. И ето — сега той идваше при него.

В кабинета на президента го посрещнаха много любезно.

— Искаме да ви поздравим за начина, по който досега ръководите спасителната операция на КЕСИП.

Аскол свъси вежди. Разбра, че трябва негласно да предаде пълномощията си на космическите специалисти. Вече смятаха, че неговата мисия бе свършила. Не, тя тепърва предстоеше… Само да не си помислят, че ламти за власт. С облекчение щеше да се окаже от председателството на комисията. Него го очакваха други, не по-малко важни задачи.

— Рано е още за поздравления — отвърна той. — Инцидентът все още не е приключил. Отсега нататък нищо повече не зависи от мен. Съдбата на полета е в ръцете на Дияна Фрай.

— Държим още сега да изразим възхищението си от вашата помощничка. Уверени сме, че тя ще се справи със затрудненията.

На Аскол му беше приятно да слуша ласкави думи за Дияна, но беше нащрек. Знаеше, че не го бяха повикали тук само за похвали.

— Помолихме ви да се обадите, докторе, заради един наш добър сътрудник — не закъсня и очакваното продължение. — Директорът на Института по мутантна биология загуби при трагични обстоятелства дъщеря си и жена си. В момента е съкрушен и се страхуваме да не посегне на живота си. Изобщо той е изпълнен със зловещи намерения спрямо себе си…

— Има ли чувство за лична вина за гибелта на близките си?

— Да, то го е обзело напълно.

— Но дали вашият сътрудник ще се съгласи да дойде при мен?

— Успяхме да изтръгнем съгласието му. Тъй като той се смята за абсолютно непоколебим в решенията си, не се страхува, че биха могли да му повлияят.

Аскол сбърчи чело. Отново трябваше да воюва с изострената психика на един несъмнено волеви и интелигентен човек.

— Моля ви се, докторе, спасете от отчаянието този учен. Той може още дълго да бъде полезен на хората. А и знаете ли какво ужасно стечение на обстоятелствата — неговата дъщеря, която, уви, загина, е момичето, осъществило връзката с ракетоплана.