Асен Милчев
Улеят на времето (58)

4

В кабинета по биотокова терапия имаше трима души — Дияна, Аскол и Емил. Те седяха пред сензорния екран и очакваха репродуктивния филм, заснет от мозъчния анализатор. Емил все още усещаше докосванията на биоелектродите до черепната си кутия. Струваше му се, че някой грубо и безцеремонно бе тършувал из нежната материя на неговия мозък. Защо се бе съгласил на този цирк? Какво щяха да му докажат с него?

Екранът присветна и лампите в помещението автоматично угаснаха. Море — безбрежна шир. И един ослепително бял кораб. В кабинета се разнесе мирис на солена вода и водорасли. На палубата имаше шезлонги. В един от тях по бански костюм се бе излегнала Леда. Емил потрепера. Това бе първото им пътуване до Африка преди десетина години. С кофичка и лопатка пред басейнчето в краката на майка си играеше Мая. Изведнъж детето и майката изпищяха. По лицата им се изписа ужас. От водата излизаше някакво чудовище с безформена маса. Приближаваше се към тях, а те викаха, викаха…

Смяна на картината. Безкрайни савани, сред които тук-там стърчеше някой баобаб. Емил добре познаваше местността. Това бе резерватът Серенгети, където бяха ходили с Леда и Мая. Стадо антилопи… С огромни скокове в далечината се носеха жирафи. Мая бе облечена със зеленикаво-кафява маскировъчна дреха. Емил носеше оръжие, макар че животните в резервата бяха държани на разстояние от туристите чрез действуващо в околността защитно силово поле. Но какво е това? Мая и Леда уплашени тичаха към него. Не е възможно — преследваше ги лъв! Той ги настигаше. Емил посегна към оръжието си. И в този миг лъвът се преобрази в огромна амеба, която застрашително протягаше протоплазмените си крачка към момичето и майката. Всеки момент щеше да ги обхване с отвратителните си пипала. Те молеха за помощ.

— Стига! Стига! — Емил стискаше очите си с ръце и крещеше. В салона стана страшно тихо.

— Прости ми — почти шепнешком промълви Аскол. — Не съм ти разигравал театър. Исках само да ти покажа колко разстроена е психиката ти. Всеки твой семеен спомен асоциира с ужасната трагедия. Става подмолно, подсъзнателно. Дори не го усещаш, но то разяжда устоите на нервната ти система. Ето каква е твоята болест. Невидима и опасна.

— Какво искате от мен? — остро се обърна Емил към двамата.

— Да приспим неприятните възпоменания. Поне докато се стабилизираш.

— Не мога да се подлагам на експерименти. Отвращавам се от насилническото вмешателство в най-уязвимите и възвишени сфери на природата.

— Не се прави на светец, Емил — ядоса се Дияна. — Какво ще кажеш за вашия Институт по мутантна биология, където си играете с природните дадености? А за генното инженерство?

— Не сме посягали никога върху хора…

— Това не е оправдание. Ако се наложи, ние също трябва да се подложим на изпитание. Генотехниката се стреми да създаде оптималния човешки вариант — хомо оптимус — продължи Дияна.

— Нямам никакво намерение да ставам съвършен — както винаги възрази Емил. — Искам да ме оставите на мира, за да изживея живота си такъв, какъвто съм си — с неспокойния ми сън, с угризенията и депресията, които ме преследват.