Асен Милчев
Улеят на времето (67)

6

Дияна и Аскол седяха сами в просторния кабинет за свободни разговори и творчески дискусии на втория етаж на клиниката. Занимаваше ги една и съща мисъл — нима напрегнатата им работа ги бе отклонила толкова от останалата част от ежедневието, че така рядко осъзнаваха моментите като този сега? Дияна си спомни какво казваше майка й: „Животът не е само да прекараш заедно с някого на работното място.“ Тогава й се струваше, че възрастната жена си търси причини да недоволствува от Аскол, но вече не бе съвсем убедена в това. Всъщност съвместното им денонощие с доктора беше изпълнено почти само с бдене — дежурства в клиниката, грижи за болните. Винаги имаше някакъв спешен случай, имаше нужда от присъствието им. И те се раздаваха, ограбвайки личния си живот.

— Стана това, от което се страхувах — даде глас на общото им настроение Аскол. — Обрекох те на монотонно съществуване.

— Не можеш да наречеш нашия живот монотонен — възпротиви се Дияна. — Всичко друго, но не ни е скучно.

— Забелязваш ли, че ние нямаме приятели. Не ходим никъде. Говорим само за работа.

— Не си прав. Приятели са ни всички, които лекуваме. Ти сега утвърждаваш нови, революционни методи на лечение и това ти харесва, нали?

Аскол замислено кимна.

— Аз те обичам и искам да бъда с тебе — продължи Дияна. — Повярвай ми, не мога да имам друга мисъл, друго щастие освен твоето, Аскол. Думите ми са банални, но най-важното е, че ги чувствувам вътре в себе си: не бих заменила досегашния си начин на живот за нищо на света. Така сме най-близко един до друг и това ми стига.

Младата жена замълча. Тя се страхуваше от опасенията си. Не се ли превръщаха понякога те в изсушени маниаци — лекари и психолози, които на всяка крачка виждат психически депресии? Не преувеличаваха ли значението на сблъсъците, страданията и угризенията за равновесието на хората? Можеха ли да ги скрият под стъклен похлупак? За да се развива, на човечеството са му нужни противоречия, отрезвяващи шокове. За какво общество се бореха всъщност те? За спокойни и организирани обитатели на хармонични градове, които да прекарват времето си в целесъобразни полезни занимания? Нима там нямаше да се срещат дори любовни разочарования? Та нали ще се умира от скука! Развитието ще спре. Не, те не можеха да станат съучастници на един такъв привидно безметежен, но изкуствен, подложен на деградация свят…

През прозорците надничаше приветливо слънцето и сякаш се мъчеше да разсее Дияна. „Погледни ме — казваше то. — Светът е прекрасен. Недей да униваш.“ Тя отлично знаеше своята типично женска склонност да пресилва. Кой ги караше да се хвърлят в крайности? Тяхната позиция би помогнала на онези, които се нуждаеха. Но в психологията е трудно да се прецени кога точно трябва да се намесят. Все пак може би по-добре е да се попрекали с грижите, отколкото да се оставят травмирани души. Те носеха макар и малка част от отговорността за бъдещето на човечеството — за неговата психика.

Дияна осъзна, че все по-силно се влияе от схващанията на Аскол. Ето нещо, което в никакъв случай не искаше да се случи — да загуби своята индивидуалност.