Асен Милчев
Улеят на времето (71)

10

От няколко седмици Емил бе нов човек. Заспиваше и се събуждаше с една мисъл. Кога ще му се обади Бела, момичето, чийто глас случайно се бе преплел в телефонните връзки. По възраст тя бе почти колкото Мая. Говореше и разсъждаваше като нея, или поне на него така му се струваше. Разкрил й бе всичките си тежнения и сякаш му бе просветнало. И не се уморяваше да я слуша.

— Измислих как ще те наричам — Бу-бу — нареждаше тя. — Това е името на един добър вълшебник от детските приказки. Когато бях малка, до втръсване слушах историите за него, записани на видеомагнетофона. Така по-лесно забравях, че съм сама. Харесва ли ти новото име? — момичешкият глас за миг потъна в разстоянието. — Бу-бу — това най-много ще ти подхожда. Представям си те като него — силен, всемогъщ. И ми помагаш да не оставам сама с мислите за моя баща. — Няколко секунди мълчание. — Съобщих му за нашите разговори. Не се възпротиви. „Намерила си си нова занимавка. Добре, продължавай твоята игра.“ Не съм му разказала само, че нашите задочни срещи по телефона са много сериозни и понякога тъжни, нали, Бу-бу?

— Не бих желал да помръкваш, Бела. Но как да бъде иначе, щом аз съм вече един застаряващ скръбен човек, който е забравил вкуса на усмивката? — каза сериозно Емил.

— Не е вярно, на възраст си колкото баща ми, а той — сигурна съм — е млад. Трябва да сподавиш мъката в себе си. Моят вълшебник Бу-бу е най-смелият в света. Той може винаги да продължи пътя си. Дори да е сам.

— Много искам да е така, мило момиче. Само че все още не съм изкупил пред себе си вината за моите загубени близки.

— Каква вина? Та ти не си желаел да им навредиш. Обичал си ги и те са знаели това — разпали се момичето. — Не се осъждай на самота. Не заслужаваш такава участ. И най-строгият съдия не би ти я предопределил.

— Само така мога да запазя спомена си жив — все по-вяло се бранеше Емил.

— Напротив, мисли за тях с радост и любов, без да ги превръщаш в болка. Аз мога да ти бъда дъщеря, Бу-бу, но вътрешно усещам, че не си прав. От теб някъде имат нужда, а ти си погребал своите способности, захвърлил си своята професия и де задоволяваш с ролята на оператор в ретранслаторната станция.

За първи път на Емил Кантински му се стори, че напразно прахосва времето си, за да възкресява болезнения спомен. Нима е било съдено да проумее това от едно младо момиче, почти дете! Той все още не беше сигурен дали ще има сили да се откаже от отшелничеството, ала знаеше добре, че е готов едва ли не на всичко, само и само да запази това далечно и близко гласче. Странна ирония на съдбата — бе се сдобил с нова, непозната дъщеря. И този път не трябваше да я загубва.

— Не искам да те връщам към страданията ти, Бу-бу, но още от първите ни разговори, когато ми описваше трагедията на семейството си, остана да ме чопли един въпрос: как си оживял, след като в отчаянието си стрелял с плазмения пистолет срещу себе си?

Милото добро същество! От девойката, която току-що бе разсъждавала сериозно върху въпросите на живота и отчуждението, надничаше детето. А то се вълнуваше от тайнственото и неизвестното, дори в една трагична развръзка.

— Нищо особено, бях надвишил възможностите на оръжието — Емил се учуди на спокойствието, с което сега се връщаше към този винаги вдъхвал му ужас епизод от миналото. — Бях нарушил импулсния режим на работа на пистолета. Трябвало е да натискам спусъка на интервали. Енергията на плазмения взрив се бе изчерпала и не е достигнала, за да се самоубия. После съм загубил съзнание.

— Бедничкият Бу-бу! Колко ли много си страдал? — От другата страна се отрони въздишка. — И на мен не ми беше леко, когато започнах да разбирам, че нямам майка, а баща си ще видя след дълги години. Казах ли ти — мама е загинала в космическа експедиция? Била съм съвсем малка. Скоро след това и татко е тръгнал с първите заселници на Юпитер. Оттогава все чакам и чакам. Пораснах с мисълта за великия ден, когато от небето ще пристигне моят звезден татко. Прощавай Бу-бу, за да не заплача, ще затворя телефона. Пак ще ти се обадя. И тогава ще ми разкажеш за твоята Мая, нали ми обеща? Казваш, че приличам на нея. Но ти не си ме виждал. Само по гласа ли съдиш?