Асен Милчев
Улеят на времето (44)

4

Първото нещо, което Емил видя, след като дойде на себе си, бяха големите сини очи на Стефан. Най-добрият му приятел се бе надвесил над леглото и умората от бденето тегнеше на лицето му. Емил се огледа — бяла празна стая. Къдели бе попаднал? Защо Стефан изглеждаше толкова разстроен? Къде бяха Леда и Мая? Внезапно огнен нож разсече съзнанието му.

— Защо съм жив, Стефан? — изхлипа той. — Нали трябваше и аз да си отида? Този път не можем да открием Мая с огледалограмата.

— Не искам да те утешавам с банални съболезнования, приятелю — тъжно каза Стефан. — Зная колко ти е тежко. Но трябва да бъдеш мъж.

— Те загинаха заради мен, единствено заради мен — едри сълзи се стичаха по бузите на Емил. — Ако не бях се съгласил да влизаме във вивариума и ако не бях проявил престъпна небрежност да не прегледам предварително изправността на оръжието… Защо не се вслушах в лошото си предчувствие?

— Всичко е било фатална случайност, Емил. Ти толкова рядко си боравил с плазмен пистолет и не си очаквал да те подведе.

— Не ме оправдавай! Аз наруших собственото си разпореждане да не се водят непълнолетни във вивариума. Ала Мая беше толкова разтревожена за съдбата на отвлечения ракетоплан… Исках да я разсея. Затова злоупотребих със служебното си положение.

— В случая фатална се е оказала единствено трансформацията на полето за защита. Никой още в твоя Институт не е проумял как е изчезнала неговата закриляща сила. Теоретически не е имало условия то да се превърне в обикновена полева форма на материята. Аз също се занимавам с въпроса.

— Отговорът навярно се криеше в чудовищния мутант с необикновени възможности да разкъса мощния неутринен поток, но аз унищожих в яростта си и него. Сега никога няма да разберем как и защо неутринната завеса е паднала. Кажи ми как да имам желание за живот, Стефан? Причиних смъртта на най-близките си хора и лиших науката може би от най-сензационното й откритие.

— Преувеличаваш, Емил. Гледаш през погледа на смазан от скръб човек. Твоето нещастие наистина е огромно. Но то може да сполети всекиго. Ами ако не бяхте вие във вивариума, с гигантската амеба щяха да се сблъскат посетителите от редовната група и тогава жертвите можеха да бъдат повече. По-леко ли щеше да ти бъде, ако загинеха много други хора? И чия щеше да бъде вината тогава?

Емил притвори очи. Как най-близкият му приятел, който веднъж вече го беше избавил от тревогите по избягалата от къщи Мая, си позволяваше да му говори така? Какво го интересуваха другите? Нали Леда и Мая бяха изчезнали завинаги.

Във всички случаи вината щеше да бъде негова. Като директор на института не трябваше да се съгласява с никакви екскурзии в опитните зони, макар да го уверяваха, че вероятността от нещастни случаи е почти изключена. Нямал е право да поема какъвто и да било риск. Емил си припомни натиска, който упражняваха върху него висшестоящите инстанции, за да вдигне забраната за посещения. Затова бяха решили да се влиза на собствена отговорност. И ето сега трябваше да дава отчет на съвестта си. Той се унесе…

А защо Леда не се противопостави на лекомислието му? Сигурно и тя бе разчитала на сигурността, която гарантираше защитното устройство. Не, по-скоро те бяха заслепени от сполуката на Мая да се свърже с ракетоплана. Искаха да я възнаградят за това. Тя изведнъж бе пораснала в очите им и те й гласуваха доверие като на възрастен човек. Или може би искаха по този начин да накарат дъщеря им да забрави тяхното неразбирателство, напрежението, което в последно време витаеше в дома им? Или да избягнат нейните упреци? Колко висока можеше да се окаже цената на един душевен компромис. Гузната съвест не е способна да се прочисти и с най-щедрите жестове… Емил сякаш бе загубил чувството си за равновесие и позволяваше скръбта му да сгъстява все повече черните краски от самообвинения и угризения…

— Слушай, човече — нищо не му оставаше на Стефан освен да повтаря едни и същи утешителни думи. — Защо не проумееш, че нямаш основание да се измъчваш? Безсилен си бил да се бориш срещу капризите на случайността. Ти можеше да загубиш Леда и Мая по най-баналния начин — да ги изпратиш до отсрещния магазин и по пътя да им се случи нещастие. Пак ли щеше да се обвиниш, че си ги накарал да излязат от къщи?

— Не, не е същото — нервно потрепера Емил. — Самият аз подготвих фаталната случайност със серията си от грешки и пропуски. Ако не бях настоявал цялото строителство във вивариума да се извършва не с изкуствено създадени, макар и да са по-устойчиви, а с естествени материали, мостчето над езерото нямаше да се счупи и Мая нямаше да падне във водата. Но аз исках никакъв човешки продукт да не нарушава природната хармония в биокамерата — да не би да повлияе на процесите там. Грешката е само моя — не бях преценил, че при голямата влага и другите ненормални условия във вивариума дървото бързо ще изгние. Бях забравил и да заредя предварително генератора на пистолета си и трябваше да чакам, докато вътре се акумулира необходимата за плазмения взрив енергия. Още една грешка — този път фатална. Освен това наруших професионалните си принципи, направих компромис с личния си морал, проявих нехайство… Нима не заслужавам и да ме съдят?

— Въртим се в омагьосан кръг. Защо не приемаш, че е човешко да се греши? — направи се, че не е чул последните му думи Стефан.

— Какво значение имат причините — и мъдруванията? Нали Леда и Мая ги няма…

Стефан погледна с безпокойство гаснещия си приятел и му каза:

— Ти трябва да се лекуваш, Емил. Иначе си загубен. Ще те погълне Улеят на времето.

Но в този момент нещастният съпруг и баща нито искаше, нито можеше да разбере какво му говореха.