Асен Милчев
Улеят на времето (35)

21

— Този път ти имаше право, Дияна — каза доктор Аскол на своята сътрудничка, след като се срещнаха в клиниката. — Предаването се провали. Не успях да се срещна с необходимите ми хора. Само загубих ценно време.

— Странно защо не се обадиха поне роднините на Ланкони. Нито приятелката му.

— Не ми се вярва до тях да не е достигнала вестта за ексцентричната му проява.

Разбира се, доктор Аскол можеше да се свърже с родителите на космонавта, но реши да не ги търси, щом те самите не проявяваха интерес към съдбата на сина си. Вероятно се срамуваха от постъпката му, щяха да се притесняват и нямаше да му бъдат особено полезни. Ще продължава да действува сам.

— А какво става с Лирбо? — изведнъж се сети за злополучната си операция Аскол. — Дойде ли в съзнание след упойката?

— Физиологически е добре и мисля, че можем да започнем със сеансите за възстановяване на паметта му.

— Само да завършим инцидента с космическия кораб. Смятам, че и оттам ще имаме нови интересни пациенти.

— Намекваш за Сет Ланкони ли?

— Не само за него. Може би някои от пътниците ще се нуждаят също от лечение — най-малко от продухване на ретроспективния център за страховете психози.

— Но те може би не знаят и няма да разберат за инцидента.

— А ако научат? Не можем да бъдем сигурни как ще се развиват събитията по-нататък и дали Ланкони няма нарочно да им разкрие проекта си, за да се наслади на своето могъщество.

Дияна си представи колко ужасно би било това. Та там имаше жени и деца. И отново я обхвана съмнение. Дали Аскол не бе оглавил малко лекомислено спасителната акция? Щяха ли да се справят със заплетената, изключително опасна ситуация?

Видеотелефонът в кабинета на доктора иззвъня. Съобщиха му, че на входа го търси някаква жена. Иска спешна среща.

— Веднага я изпратете при мен — не успя да скрие вълнението си той. — И все пак моят капан се задействува — тържествуващо се обърна лекарят към своята помощничка. — Първата птичка се хвана.

— Мислиш, че ти се обаждат във връзка с Ланкони?

— Убеден съм.

На вратата плахо се почука. Влезе млада жена с червеникави коси и лунички по лицето. Имаше разстроена физиономия.

— Аз съм Ана Клос — представи се тя. — Приятелката на Сет Ланкони. Видях предаването „Събитието на деня“ и реших, че трябва да се обърна към вас.

Аскол победоносно погледна своята сътрудничка.

— Защо не се включихте направо в разговора в студиото? — попита той. — Очаквах да се обадите.

— Знаете ли… — Новодошлата се запъна. — Моето отношение към въпроса е прекалено лично и не бих искала да занимавам милиони хора с него. — Тя погледна въпросително към Дияна.

— Това е моята най-добра помощничка Дияна Фрай — представи я докторът. — Пред нея можете да говорите с такова доверие, с каквото и пред мен.

— Чувствувам се ужасно виновна — наведе глава червенокосата. — Моята непреклонност погуби Сет. Сигурно знаете, че ние от години живеехме заедно. И аз сякаш правех всичко възможно той да не бъде щастлив…

И Ана разказа как непрекъснато е натяквала на Ланкони, че е неудачник, въобразявайки си, че с твърдостта си ще го амбицира и тласне напред в служебното преуспяване. Как го е насилвала да остави името си в историята на космическите победи. Спомена и за отчуждението, дори враждебността между Сет и неговите роднини.

При тези думи Аскол погледна изразително Дияна. „Ето защо не се обадиха по време на предаването“ — искаше да й каже той. А когато научи и за бурната, драматична раздяла между космонавта и неговата възлюбена сутринта преди полета, всички съмнения относно мотивите за отключването на патологичната криза изчезнаха.

— Вероятно вие сте имали някаква лична причина, за да се държите грубо с човека, който ви е обичал — логично предположи Дияна.

Ана съкрушено закима с глава:

— Израснах в семейството на един мекушав баща, който не успя да направи нищо значимо в живота си. Сега разбирам, че дълбоко у мен е било залегнало огромното разочарование на майка ми от неговата инертност. Перспективата, че ме очаква същото безлично съществуване, ме влудяваше. Самосъжалявах се и ставах зла и отмъстителна.

— Усилията на Ланкони да се издигне, за да ви угоди, са подкопали неговата психика — заключи Аскол.

— О, докторе — изхлипа жената, — нали нищо лошо няма да се случи с хората в ракетоплана? Нали Сет ще се завърне жив? Аз го обичам.

— Ще направим всичко възможно да приключим благополучно инцидента — Аскол си послужи отново с баналните думи, които много често напоследък му се налагаше да използува. Но сега, когато знаеше причините за болестта на Ланкони, увереността му за завръщането на похитения ракетоплан нарастваше. — Мислите ли, че ако се обадите и посъветвате вашия любим, той ще ви послуша? — заинтересува се той.

Очите на жената с луничките се разшириха:

— Не, в никакъв случай. Той сега ме мрази и аз сигурно го заслужавам. Струва ми се, че дори само видът ми ще го изкара от кожата му.

Докторът веднага се съгласи с нея — не можеше да се рискува с постъпки, чиито последици бяха непредвидими.

— Благодаря ви, че бяхте искрена — изпрати той посетителката до вратата. — Знам колко ви е струвало да победите гордостта си и да се разкаете. Вървете си и очаквайте спокойно завръщането на Ланкони. А когато той стъпи на Земята, ще го лекуваме и аз ви обещавам, че отново ще го направим нормален човек, достоен за уважението на хората. Останалото зависи от вас. Най-важното е никога повече да не бъдете несправедлива с него.

Ана изтри сълзите си и излезе.

Любовта си остава най-необикновеният човешки феномен дори за нас, психолозите — замисли се Аскол.

— И така, какво излезе? Осакатено детство, засегнато честолюбие, свръхусилие за напредък в живота, недоверие и студенина от страна на най-близките, несправедливост от любимата, разбити надежди… Достатъчно причини, за да излезе от равновесие и много по-устойчив психически индивид от Ланкони.

— Да побързаме — прекъсна разсъжденията му Дияна. — В комисията сигурно отдавна ни чакат.