Кевин Андерсън
Скритата империя (85)

83.
Базил Венцеслас

Като председател, той нямаше нито миг покой.

Като се имаха предвид огромните територии и сложната структура на Теранския ханзейски съюз, Базил Венцеслас очакваше и приемаше постоянна върволица от кризи и извънредни ситуации. Трябваше да взима решения и да се справя с катаклизми. В миговете на триумф крал Фредерик обираше аплодисментите и похвалите, ала винаги, когато някой план се объркаше, удара поемаха безликите и анонимни бюрократи. Така или иначе, Базил оставаше на сигурно място зад кулисите.

Опустошителните и необясними извънземни атаки, наред с огромното разширяване на армията, вече от месеци поглъщаха вниманието му и го отклоняваха от по-маловажните задължения. Сега със закъснение той провери напредъка на новия принц Питър. Трябваше да се грижи всички нишки от килима да остават здраво навързани.

Седнал на удобен стол в една тайна ниша в подземията на Двореца на шепота, Базил пиеше горещо кафе с кардамон от изящна порцеланова чашка и наблюдаваше по секретните камери обучението на младия Реймънд Агуера. В стая без прозорци с няколко стола, пейки, прожекционни екрани и маси учителското компи ОХ продължаваше урока си, макар че принцът изглеждаше отегчен.

— Когато илдирийците върнаха офицерите от „Пири“ и мен на Земята, радостта и обществената реакция бяха невероятни — тъкмо казваше роботът. — След сто четирийсет и пет години хората на Земята смятаха, че заселническите кораби завинаги са изчезнали, но когато се появи илдирийският слънчев флот — първата извънземна цивилизация, с която се срещаше човечеството, — обществеността не знаеше как да реагира.

Докато разказваше историческите си файлове, старото компи крачеше назад-напред.

— Илдирийските офицери носеха ослепителни униформи и развяваха вимпелите си по нашите небеса. Овациите бяха оглушителни! — Гласът на ОХ наистина звучеше носталгично. — Като главно компи на борда на „Пири“, аз можех да показвам записите на преживяванията си и да копирам файловете си на други компита, за да разпространяват новината. Теранският ханзейски съюз незабавно прехвърли моите услуги на най-високо корпоративно равнище. Тогава на престола беше крал Бен, но той почина скоро след това. Аз обучих младия принц Джордж, точно както обучавам теб. Ханзата ми предостави лични покои, нещо като офис, което беше нещо нечувано за компи… — Мислите на ОХ запрескачаха от тема на тема, както правеше понякога, когато разказваше спомените си.

Реймънд почука с пръсти по гладката повърхност на масата и тежко въздъхна.

— ОХ, ако личната ти база данни е толкова задръстена с носталгия, защо просто не изтриеш някои стари спомени, за да направиш място?

Слисано, учителското компи за миг смутено замълча.

— Защото онова време беше историческо. Трябва да пазя спомените си, принц Питър, защото преподавам, като използвам примери от собствения си живот и дело.

— Ако искаш да се уча с примери, защо ти или председателят Венцеслас не ми позволите да се срещна с крал Фредерик? — раздразнено попита Реймънд. — Нали някой ден ще заема неговото място?

Загледан в екрана, Базил прехапа устни. „Не възнамерявам скоро да организирам тази среща, принце.“ Не и докато не подготвеше това събитие според собствените си желания, за да е сигурен, че всички ще са доволни от положението.

Междувременно Базил беше поръчал на група официални биографи, които работеха със системи за промяна на образи, да съставят пълна „видео история“ на младия принц: благословия от архиотеца на единството, множество снимки на Питър с баща му крал Фредерик, мили спомени от ужасно липсващата му майка, умряла много отдавна. Щеше да се получи добре, щяха да са покрити всички изисквания за кралско възпитание.

В нишата влезе господин Пелидор и прекъсна наблюдението му. Председателят скри въздишката си. Ценеше всеки миг спокойствие, колкото и да бе кратък.

Експедиторът носеше документи и електронен доклад. Не изглеждаше самодоволен, а по-скоро удовлетворен. Изчака Базил да го повика, после нарочно заговори тихо и поверително, като поглеждаше към екрана, въпреки че принцът не можеше да чуе нищо в звукоизолираната си учебна стая.

— Господин председателю, вече са уредени всички въпроси около семейството на младежа. — Пелидор му подаде докладите си.

Базил ги остави на ниската масичка пред себе си.

Вярваше на Пелидор — експедиторът никога не го беше лъгал.

— Включително Естебан Агуера ли? — След заселването си в новата колония бащата на Реймънд беше променил името си и доброволно се бе помохамеданчил. — Трудно ли го открихте?

Господин Пелидор поклати глава.

— Хората ми току-що се върнаха от Рамах. Много спокойна планета, така ми казаха. Не съобщиха за особени проблеми.

Базил отпи глътка кафе и се наслади на острия кардамонов вкус.

— Добре.

На екрана видя, че Питър спори с учителското компи. Намръщи се и даде знак на Пелидор да запази тишина, после усили звука, за да чуе разговора. Залогът беше огромен и председателят възнамеряваше извънредно внимателно да наблюдава този принц, за да е сигурен, че никое отклонение няма да стигне прекалено далеч.

Питър беше единствената им надежда да осигурят добре подготвен, послушен наследник.

След преместването си в Двореца на шепота Реймънд Агуера бързо се беше окопитил. Въпреки че все още скърбеше за трагичната загуба на майка си и братята си, случилото се с него сигурно му се струваше истинско чудо. Ала подобно на внезапно разглезен юноша, напоследък бе започнал да проявява признаци на непокорство и съпротива, сякаш дълбоко в подсъзнанието си вече разбираше какво го очаква.

Базил освободи господин Пелидор и отново се обърна към екраните. ОХ показваше някакъв текст на компютърното писалище и прожектираше на стената факсимиле от оригиналния документ.

— Това е Хартата на Теранския ханзейски съюз, принц Питър. Трябва да се запознаеш с всички поправки и клаузи.

— Вече съм я учил в училище — небрежно отвърна Реймънд.

— Да, но трябва да я научиш в душата си, да разбереш думите и концепциите, да й дадеш важно място в мислите си. Този документ е основата на твоето управление като крал.

— Ще ме подложиш ли на тест? — Момчето намръщено погледна думите на екрана.

— Не, но от време на време може да ти се налага да използваш съответните цитати.

Реймънд се изправи и нетърпеливо започна да се разхожда из учебната стая, но не откри нищо, което да привлече интереса му.

— Нали каза, че никога няма да излизам пред публика без предварително да са ми приготвили реч?

— Вярно е — призна ОХ. — Всичките ти публични прояви ще следват стриктен сценарий.

— Тогава можете да включите в този „стриктен сценарий“ всички цитати, които държите да използвам. — Той грубо изключи екрана. — Искам да се занимавам с нещо друго.

Базил раздразнено се намръщи, после се примири. Спомни си провала с предишния кандидат, принц Адам. Преди пет години онзи младеж му се бе струвал идеален, беше издържал всички тестове. Изпълнителният съвет на Ханзата единодушно го бе избрал, но по време на обучението си неблагодарникът се беше озлобил, дори бе заплашил, че ще разкрие Базил и задкулисните машинации на Ханзата — като че ли на някого му пукаше! Невероятно глупаво.

Председателят беше провел извънредно заседание на ханзейския съвет и членовете неохотно бяха решили, че принц Адам не може да бъде спасен. Неговото непокорство можеше да рикошира срещу тях във всеки момент от управлението му. Не можеха да си го позволят. Затова Базил се бе погрижил младежът тайно да бъде елиминиран. Принц Адам така и не се появи пред публика, за него нито веднъж не споменаха по новините.

Той изобщо не беше съществувал.

Докато наблюдаваше безуспешните опити на ОХ да привлече вниманието на новия си ученик, Базил се измъчваше от неувереност. Ако се проваляха с „принц Питър“, Ханзата нямаше да има време да започне отначало.

Допи кафето си и си каза да не се безпокои прекалено много, въпреки че Реймънд Агуера проявяваше вироглавието си пред очите му. Обикновената сприхавост лесно можеше да се следи и овладява. И преди се бе случвало и председателят трябваше да го очаква.

— Трябва да престана да съм такъв оптимист по отношение на човешката природа — каза си той.

Кандидат-принцовете винаги смятаха, че могат да наложат волята си и сами да са си господари… но никога не успяваха.