Кевин Андерсън
Скритата империя (38)

36.
Реймънд Агуера

Гаденето от зашеметителя се смени с пронизителна болка в главата, болка, която не му позволи да установи, че е в меко топло легло. Той постепенно дойде на себе си и забеляза, че като че ли плава. Лежеше на гладки чаршафи върху удобен, пълен с желатин дюшек. Пръстите му потръпваха, бедрата му бяха схванати.

Реймънд отвори очи и от силната светлина сякаш чук се стовари върху черепа му. Той изпъшка, но от гърлото му се изтръгна съвсем слаб звук. Последното, което си спомняше, беше как русокосият го заплашва със зашеметителя и как опитните му спътници го блъскат към необозначената кола. Бяха го отвлекли!

Той се надигна, седна и се насили да изтърпи пристъпа на гадене. Някой го бе донесъл тук. Дали бяха група извратени типове, отвличащи младежи, или се бяха интересували конкретно от него? Защо им беше някакво си бедно хлапе, без перспективи и със семейство, което едва свързваше двата края?

Семейството му! Спомни си пламтящия блок, бариерите и полицаите, пожарникарите и техните хеликоптери, изсипващи пяна върху тлеещите развалини.

„Там не е останало нищо, освен пепел и някой и друг зъб.“

Когато оркестърът от възбудени нервни окончания заглъхна в тих вой, Реймънд пак отвори очи и се огледа. Намираше се в малко помещение без прозорци. На стените висяха гоблени, на поставки в ъглите имаше изящни вази. От шадраванче с течаща вода се носеше тиха музика.

Трябваше да разбере какво се е случило с майка му и братята му!

Усети мирис на парфюм и забеляза няколко свещи — истински свещи, — поставени в малки ниши. Надигна се от мекото легло, което се опитваше да го обгърне. Светлината сякаш струеше отвсякъде — приглушено излъчване, идващо от материята на самата стена. Не знаеше къде е попаднал.

Вратата се отвори и на прага се появи строен, приятен наглед мъж с коса, която имаше цвят на стомана. Жизнерадостните му сиви очи и гладката кожа не позволяваха да се определи истинската му възраст. До него стоеше старомоден робот модел „учител“ с мътна телесна облицовка.

Мъжът усмихнато наблюдаваше Реймънд. Роботът заговори:

— Преценката ми за действието на зашеметяващия импулс се оказа с точност до десет минути, председателю Венцеслас.

— Отлично, ОХ, като се има предвид, че бяха неизвестни много от най-важните параметри.

Реймънд знаеше това име. Стисна устни, за да не изрече негодуващите си искания. Възраженията му само щяха да го накарат да изглежда глупав и безпомощен, а тези хора щяха да му кажат каквото искат и когато искат. Младежът предпазливо срещна втренчения поглед на председателя.

Венцеслас се усмихна.

— Отлично, Питър. Вече проявяваш известна сдържаност и без подготовка. — Той се обърна към робота. — Ще имаш много добър ученик, ОХ.

Главата на Реймънд продължаваше да се пръска от болка.

— Кой е Питър? Казвам се Реймънд Агуера. Живея…

Венцеслас вдигна ръка.

— Питър е името, което съм ти избрал. По-добре е още отсега да свикваш с него.

Старият робот учител се приближи с тежки, но прецизни крачки.

— Знам, че последиците от зашеметителя са физически неприятни, Питър. Имам инжекция аналгетик или, ако предпочиташ, сладък сироп със същото лекарство. Не искам неразположението да те разсейва от важната работа, която председателят Венцеслас желае да обсъди с теб.

Реймънд не искаше лекарство. Не знаеше защо са го довели тук, нито защо се интересуват от него. Но потисна протеста си и обмисли положението, в което се намираше. Беше лежал безпомощен в тази стая, в безсъзнание след зашеметяването. Бяха имали възможност да го отровят или замъкнат, където пожелаят. Защо им бе да чакат да се свести и после пак да го упояват? Кой щеше да спечели, ако той настоеше да си остане с главоболие?

— Кое ще подейства по-бързо? — след кратко мълчание попита той.

ОХ застана до леглото.

— Инжекцията би трябвало да подейства почти незабавно. Ще се опитам да е колкото може по-безболезнено. — Роботът протегна металната си ръка и преди Реймънд да успее да погледне надолу, от пръста му изскочи тънка игла и се заби в плътта на момчето. Реймънд повече се стресна, отколкото го заболя. Разтърка кожата си, но не усети парене. Както му беше обещал учителят, болката започна да изчезва след секунди.

— Казвам се Реймънд — след като дълбоко си пое дъх, повтори младежът. — Защо сте ме довели тук? Какво искате?

— Искаме да развиеш потенциала си, младежо — отвърна Венцеслас, приближи се, седна на ръба на леглото и сключи пръсти в скута си. Имаше странно бащински вид. — Предлагаме ти огромна възможност, нещо, което ще ти е от невъобразима полза и което също ще осигури сигурно бъдеще на Теранския ханзейски съюз.

Реймънд се размърда и с радост установи, че болките и мускулните спазми изчезват.

— Нямам представа за какво говорите. Има ли някаква информация за майка ми и братята ми? Видях пожара.

— Никой не се е спасил, за жалост. Целият блок е унищожен.

— Позволи ми да ти изкажа искрените си съболезнования, Питър — обади се ОХ.

— Казвам се Реймънд.

— Казваш се Питър — натърти Базил. — А сега, моля те, изслушай ме. Първо трябва да приемеш, че не си онзи, който си.

ОХ отиде до скрина в ъгъла и се върна с красиво огледало в златна рамка. Роботът учител го протегна към Реймънд с нетрепващата си метална ръка и момчето смаяно погледна отражението си. Косата му бе изцяло руса — чак до корените. Веждите му имаха друг цвят, очите му бяха зеленикавосини вместо тъмнокафяви. Не забеляза следи от контактни лещи или имплантанти. Беше готов да се обзаложи, че и очите, и косата му са генетично променени, а не просто боядисани. Това го накара да онемее.

— Приликата с нашия крал Фредерик наистина е поразителна, как смяташ? — попита Венцеслас. Реймънд никога не се бе заглеждал внимателно в лицето на краля, освен на стилизираните му плакати и на банкнотите.

ОХ отдръпна огледалото и пак тръгна към скрина. Реймънд отново се огледа, просто за да не срещне погледите на председателя и робота. Пред вратата забеляза две тъмни фигури. Сигурно охрана. В стаята имаше стол, поднос с апетитни наглед сладки и гарафа със сок. Коремът му изкурка.

Венцеслас даде знак на робота и той донесе сладките и сока.

— Намираш се в тайно помещение под Двореца на шепота — каза председателят. — Скоро ще имаш достъп до всичко, което пожелаеш. ОХ ще ти помага да учиш история, философия, политика, както и фините нюанси на дворцовия етикет и бъдещите си задължения.

— Какви задължения? — Реймънд отпи глътка тръпчив червен сок, после налапа една от напоените с мед вафли, най-вкусният сладкиш, който бе опитвал.

— Ти си син и наследник на крал Фредерик, принц Питър. Обществеността ще забележи семейната прилика. Когато си готов, ще те представим на публиката. Народът ще те приеме.

— Принц ли? — Реймънд едва не разля сока по завивката. — Ален дъжд, та аз не съм принц! Изобщо не съм се срещал с крал Фредерик. Аз…

Венцеслас се усмихна странно.

— Тук сами творим истината, Питър. Не се безпокой за това.

— А какво се е случило с истинското кралско семейство? Никога не съм чувал за принц Питър.

— Защото не съществуваше. — Председателят сплете пръсти. — Винаги сме пазили в тайна кралското семейство, за да дадем на Ханзата възможност да правим каквото решим. Така сме изключително гъвкави.

Мъжът също си наля сок.

— Истинската съпруга на крал Фредерик почина преди повече от две десетилетия. Той имаше много наложници и няколко незаконородени деца, но нито едно от тях не притежава нужния ни потенциал. И определено няма истински ръководни качества.

Реймънд постепенно започваше да проумява. После смаяно погледна председателя.

— Значи искате аз да заместя краля, така ли?

— След като получиш съответната подготовка — потвърди ОХ.

— Избрахме те от стотици възможни кандидати, Питър. Ханзата е убедена, че си човек, когото народът ще обича.

— Но това… не е редно! — възрази Реймънд.

Венцеслас го гледаше спокойно.

— Преди много години крал Фредерик се възкачи на трона по абсолютно същия начин. А също крал Бартоломю и крал Джак преди него. — Момчето го зяпаше. Председателят продължи: — Отдавна те наблюдаваме и те избрахме от много кандидати. Честно казано, младежо, вярваме, че ти си най-голямата ни надежда. — Изражението му стана тъжно. — За съжаление, ужасният пожар, който унищожи дома ти, ни принуди да действаме сега. Предпочитахме по-спокойно запознанство.

Реймънд се затрудняваше да приеме огромната промяна в представата си за света.

— Но… какво ще стане с Фредерик?

— След реалната смяна на властта лицето на стареца ще бъде променено и ще го пратим в заслужена пенсия на Релекер. Крал Фредерик служи добре почти половин век, но умът му вече не е толкова остър, колкото някога. Мисля, че вече се е уморил от тази роля. Имаме нужда от жизнен човек, който да върне енергичността на Ханзата.

— Не мога да повярвам. — Реймънд зяпна металното лице на робота учител. — Все някой ще се сети. Ще ви хванат.

Базил Венцеслас се усмихна.

— Кой може да се сети? Прости ми, младежо, но Реймънд Агуера не беше никой. След като променихме чертите ти, на кого изобщо ще му хрумне да направи такава връзка? След ужасния пожар в блока всички ще решат, че си загинал като другите нещастни жертви.

Реймънд запремигва, за да пропъди сълзите, гърлото му се стегна, болка прониза сърцето му. Майка му би казала, че тази ненадейна възможност (да, той винаги беше търсил възможности) е награда, компенсираща невероятната мъка. Навярно щеше да му прочете някоя брошура на единството с подобни баналности. Момчето би дало всичко, за да си върне семейството, ала не можеше да се откаже от този шанс. Никога в живота му не му се бе отваряла такава невероятна възможност.

Председателят се усмихна чаровно и показа ослепително белите си зъби.

— Приеми го като начин да преодолееш трагедията. Ние вече пренаписахме миналото и имаме нужда от теб, Питър, за да ни помогнеш да напишем бъдещето.