Кевин Андерсън
Скритата империя (21)

19.
Джес Тамблин

От развълнувания океан на пламтящата звезда блъвна огнен език, бавен, красив… и смъртоносен.

— Приближи се — неспособен да откъсне очи от гледката, каза на Джес Тамблин нетърпеливият инженер. — Трябва да сме много по-близо.

Макар че плуваше в пот, Джес се довери на интуицията му.

— Щом трябва. — Той отправи наум кратка молитва към Пътеводната звезда.

Кото Окая имаше само теоретична представа за огромните опасности, но можеше да рискува по-добре от всеки друг скитник. Вече успешно беше проектирал и изградил четири селища в екстремна среда. Ако най-малкият син на говорителката не знаеше какво прави, вече щяха да са загинали десетки хиляди скитници.

Докато защитеният с поле кораб предпазливо се приближаваше към слънчевата буря, Кото насочваше вниманието си ту към филтърния прозорец, ту към настроените на различна честота скенери. С късата си остра кестенява коса и очи като светещи сиво-сини копчета, инженерът приличаше на дете, отрупано с всевъзможни подаръци.

— Там! Планетата се вижда… не е чак толкова зле, колкото се боях.

Джес забеляза блещукащия Исперос, който орбитираше близо до турбулентната звезда, разположен в най-плътната част на короната й.

— Не било зле, а? На мен ми прилича на въглен в запалена пещ, Кото.

Инженерът откъсна поглед от скенерите.

— В известен смисъл това е преимущество.

„Преимущество.“ Никой не бе обвинявал Кото Окая в песимизъм.

След като беше оставил Рос на небесната мина при Голген, Джес бе закарал товарните си кораби в един ханзейски търговски комплекс, после беше продължил за астероидния куп на Рандеву. Имаше задължения към вододобивния бизнес на семейството си, кланови отговорности, делови срещи и разговори с други глави на кланове… и трябваше да предаде подаръците от брат си на Ческа Перони.

Но се оказа, че Ческа още не се е завърнала от пътуването си с говорителката Окая. Въпреки че спокойно можеше да повери задачата си на друг, Джес не искаше да се откаже от повода да остане няколко мига насаме с нея, макар да разбираше, че не бива. Знаеше, че трябва да се пребори с тези си чувства…

Няколко дни се беше размотавал из комплекса Рандеву в очакване на Ческа. Ала започна да става прекалено очевидно, че няма сериозна работа, а той не можеше да позволи някой да заподозре чувствата му. Не му оставаше друг избор, освен да насрочи завръщането си на Плумас. Когато Кото Окая бе потърсил пилот, готов да го закара на изследователски полет до Исперос, Джес се беше възползвал от възможността…

Сега разузнавателният кораб кръжеше около горещата планета и се бореше с невероятно силната гравитация на слънцето, преди да навлезе в блажения конус на сянката зад Исперос. Джес погледна към стъкловидната повърхност и забеляза пукнатините, предизвикани от топлината. Морета от лава заливаха континентите и заглаждаха метеоритните кратери, после, през студените месеци на мрак, се втвърдяваха в скална обвивка.

— Ти си луд да искаш да построиш тук скитническа колония, Кото.

Младият инженер жадно се взираше в горещия свят.

— Обаче помисли за металите. Такива суровини не се намират под път и над път. Всички примеси на по-леки елементи се изпаряват. Бомбардирането със слънчев вятър е създало много нови изотопи. — Той почука с показалец по брадичката си. — Ако използваме фиброва изолация, двойни стени и вакуумна клетъчна структура, спокойно ще поддържаме целостта на колонията… — Кото млъкна, сякаш обмисляше възможностите.

Най-младият син на Ихи Окая още от ранна възраст беше проявил находчивост и изобретателност в строителството при слаба гравитация. Обичаше да търси решения на сложни проблеми. Повече от десет години бе работил в тайната корабостроителница на Дел Келъм в пръстените на Оскивъл и на два пъти беше усъвършенствал ектиреакторите на небесните мини. Въпреки успехите и случайните си провали, Кото не проявяваше арогантност и инат, а само неутолимо любопитство.

Като малък се бе оказал истинско предизвикателство за робовъзпитателката, която отглеждаше много скитнически деца на Рандеву. Любопитното момче й причиняваше много главоболия, не защото не се държеше добре, а защото все задаваше въпроси, човъркаше и разглобяваше разни неща — които съвсем рядко успяваше да сглоби. Като порасна обаче, Кото често доказваше гения си в полза на много кланове.

Джес спусна кораба ниско над стопената и отново втвърдена повърхност. Изписалата се на лицето на инженера абсолютна увереност го караше да вярва в потенциала на планетата. В края на краищата скитниците постоянно постигаха невъзможното.

— Скитниците вярват, че са способни на всичко, стига да имат средства и време — веднъж му каза Ческа.

— Един необикновен народ не се нуждае от тривиални мъдрости — отвърна той.

Бяха сами в нейния издълбан в астероидната скала кабинет на Рандеву. Съвсем невинна среща — просто трябваше да обсъдят доставките на вода и кислород на клана Тамблин от Плумас. Държаха се на разстояние, макар че не откъсваха очи един от друг. Като че ли помежду им имаше еластична преграда, която едновременно ги разделяше и привличаше.

— Въпреки това времето не може да реши всички проблеми — каза Джес. Беше пристъпил половин крачка напред, скривайки движението си с махване на ръка, сякаш искаше да подчертае думите си. После се вцепени, спомнил си всички очаквания, които бяха насочени към него.

Ческа разбра намека му. Преди години се бе сгодила с Рос Тамблин и той усърдно беше работил, за да изпълни условията, за които се бяха уговорили. Всичко бе изглеждало допустимо за сливането на два силни клана, макар че Рос беше нещо като черната овца на семейството. Повечето скитници ентусиазирано подкрепяха съюза. Синята небесна мина щеше да е стабилна основа за разширяващото се семейство дори без помощта на стария Брам Тамблин.

Ала това бе преди тя да се запознае с Джес и искрата помежду им да надхвърли директните политически и икономически съображения. Не можеха да го обяснят на никого, дори на самите себе си.

— Ако следваме Пътеводната звезда, някои проблеми изобщо не би трябвало да възникват — рече Ческа.

— Въпреки това се случва. — Джес дръзко направи последната крачка към нея, като отказа да мисли за действията си.

И я целуна, което я изненада, зарадва я… и ужаси и двамата. Тя отговори на целувката му само за миг, притисна се към него, сякаш се олюляваха на ръба на дълбока пропаст. После двамата едновременно се отдръпнаха и неловко отстъпиха назад.

— Джес, дори не бива да…

— Извинявай. — Младежът се изчерви, залитна назад и засъбира бележките и записите си. Поклати глава, невероятно засрамен и смаян от поведението си. Чувстваше се като предател на брат си. — Пред очите си виждаше само Рос, невинен свидетел на взаимното им привличане.

— Дори не бива и да си го помисляме, Джес. — Макар и дълбоко разстроена, Ческа не му се сърдеше. — Това изобщо не се е случило.

Джес с готовност се съгласи.

— Ще го забравим. Да, точно така трябва да направим.

Но с всеки ден споменът запламтяваше все по-силно. Как можеха да забравят?

Корабът изплува от сянката на планетата под ярката светлина на ревящото слънце и внезапният блясък и топлина ги разлюляха.

— Ще трябва да установим препоръчителен маршрут — забелязал, че Джес трудно пилотира в слънчевата буря, каза Кото, сякаш това беше просто поредната подробност, която щеше да прибави към предложението си. — Можем да използваме планетната сянка за повечето големи товарни кораби.

Джес увеличи филтърната плътност на илюминаторите.

— По-голям проблем ще е транспортирането на обработените метали. Трябва да ги откарваме надалеч оттук, за да можем да продаваме каквото не ни е нужно.

— Разбира се — съгласи се Кото. — Голямата гъска за нищо на света няма да влезе в сензорен обсег на планетата. Може да опарят деликатната си кожа.

Въпреки че Ханзата изобщо нямаше да обърне внимание на сурова и гореща планета като Исперос, такива условия бяха съвсем приемливи за скитниците, които вече се бяха установили на много светове като самия Рандеву.

Семето на тяхното общество беше посято от заселническия кораб „Канака“, носещ името на блестящия изследовател на марсианската Валис Маринерис. Това бе единадесетият и последен кораб, избягал от тежките времена на Земята. Финансовите средства за смелия и оптимистичен колонизационен проект почти се били стопили и оборудването и провизиите били оскъдни. Въпреки това тази група се беше оказала по-издръжлива от други.

Пътниците на „Канака“ бяха компенсирали дефицитните суровини, като бяха взели на кораба ексцентрични и находчиви гении, които можеха да създават обитаеми селища и на най-суровите места. Преди да напуснат Земята тези хора бяха живели в арктическата пустош и бяха строили миньорски станции на луните на Юпитер. Бяха работили с убеждението, че ако някой стандартен метод не дава резултат, трябва да потърсят алтернативен или просто да измислят нов.

През продължилото десетилетия пътуване в търсене на планета за колонизиране пътниците бяха изградили самостоятелно общество. По някое време ресурсите им бяха започнали да се изчерпват и те бяха спрели в един астероиден облак край червеното джудже Майер, откъдето се бяха снабдили с достатъчно воден лед, минерали и метали, за да им стигнат за още няколко десетилетия.

Там някои находчиви заселници бяха направили изчисления, бяха разработили проекти и се бяха убедили, че могат да използват строителното и миньорското оборудване на борда на „Канака“, за да създадат изкуствена среда сред скалите, близо до слабата алена светлина на малката звезда. Майеровият пояс предлагаше достатъчно суровини, за да даде на малката група шанс за борба, и по-малкият брой на пътниците на заселническия кораб щеше да помогне на всички други колонисти.

„Канака“ бе останала край червеното джудже цели десет години и всички се бяха уверили, че смелите Майерови доброволци са в състояние да отглеждат храна в подземни астероидни помещения и да осигуряват енергия от слабата светлина на слънцето. Въпреки че другите заселници бяха сметнали това за безнадеждно — нова колония на пустинен остров в космоса, обречена да загине — доброволческите семейства бяха заложили на шанса, даден им от мястото, което бяха нарекли „Рандеву“.

Колонията бе оцеляла, бе процъфтяла и впоследствие бе положила основите на скитническата култура. Затова и Джес нямаше право да твърди, че тези жилави хора не могат да успеят на адски свят като Исперос. Особено когато парада командваше Кото Окая.

Попаднали в електромагнитен капан, късове звездна материя се понасяха нагоре като нажежен до бяло локомотив, излъчващ радиация, по-смъртоносна от самата топлина. Слънчевите петна приличаха на черни оазиси по повърхността на звездата, но бяха също толкова опасни, колкото и по-горещата хромосфера, основи на яростни изригвания.

Джес се бореше с управлението на кораба и се опитваше да не мисли за опасностите, на които се излагаха.

— Кото…

— Събрах нужните данни. — Инженерът изглеждаше доволен. — Сега трябва да се върнем в Рандеву, за да ги анализирам.

Джес погледна датчиците, които показваха, че системата върви към претоварване.

— Да, няма да е зле.

Докато се отдалечаваха от кипящото слънце и неговата гореща планета, той отново си помисли за Ческа. Надяваше се, че вече се е завърнала в астероидния куп. Въпреки че слънчевите бури оставаха зад тях и корабът навлизаше в космическия студ, младежът усети, че се поти.