Кевин Андерсън
Скритата империя (34)

32.
Нира

Нервна, и все пак нетърпелива, с вълнение, каквото не беше изпитвала никога, Нира Кали навлезе дълбоко в гората. Сама. Там щеше да оцелее по милостта и със закрилата на световните дървета.

Като послушница, бе прекарала живота си в очакване на този момент. Беше посветила всеки миг на молитви и подготовка за служба на разумната гора, за да стане съставна част от цялостната терокска екосистема.

Усмихнатият Ярод и другите зелени жреци гордо наблюдаваха младата жена, която — босонога и с грейнали очи — се отдалечаваше тичешком. Облечена само по набедреник, Нира им махна за сбогом и се скри в ниския листак далеч от селищата.

Тя нервно преглътна. Животът й скоро изцяло щеше да се промени. Дълбоко вдиша благоуханния горски въздух, чу шумоленето на сухи листа под краката си и почерпи сили от успокоителната близост на величествените световни дървета.

Мястото й беше тук.

От този ден Нира вече нямаше да е сама, нямаше да е напълно самостоятелен индивид. Ако гората я приемеше, скоро щеше да се превърне в част от нещо много повече. Радостта и очакването правеха стъпките й леки.

— Идвам.

Гласът й бе тих, ала изречен на милионите разумни дървета по Терок и в сателитните горички на други планети.

Ярод не й беше казал къде да отиде, но Нира инстинктивно се отдалечаваше от пътеките, по които обикновено вървяха хора. Широките длановидни листа около и високо над нея се поклащаха и шепнеха окуражаващо. Тя следваше инстинкта си и гората я насочваше.

Спусна се по полегатия склон и навлезе във влажната низина, където се сливаха два потока. Докато прегазваше тресавището, дългите стръкове блатна трева драскаха прасците й. Калта стана по-мека. Никога не бе идвала тук, ала някаква част от нея познаваше това място.

Потоците се превърнаха в застояло блато, във водата плуваха растения и образуваха зеленикава пихтиеста маса. Младата жена се огледа и видя слънчеви зайчета по повърхността. Човек лесно можеше да се изгуби тук, да потъне в някой дълбок вир или в плаващи пясъци.

Но Нира не си позволяваше никакви съмнения. Тичаше напред, без да забавя крачка, и оставяше гората да я води. Стъпваше върху камъни и паднали дънери, дори да бяха скрити под повърхността. Никога не бе чувала световната гора толкова ясно в ума си.

Наоколо забелязваше зловещо движение, свирепи влечуги, които пореха тинестата вода — дебнещи хищници с люспеста кожа и дълги зъби. Днес Нира ги приемаше без страх. Мускулести и бързи, те се плъзгаха в блатото, следяха всяка нейна стъпка и я чакаха да се спъне. Но тя скачаше от камък на камък и не губеше равновесие. Прескочи един хлъзгав дънер и се затича към отсрещния бряг на мочурището. Лъскавите чудовища останаха да я зяпат с жълтите си тесни очи.

Винаги, когато не можеше ясно да определи в коя посока да продължи, просто прегръщаше дънера на най-близкото световно дърво и притискаше голите си гърди към люспестата му кора. Щом кожата й докоснеше дървото, насочващите мисли в ума й се изостряха и тя отново се затичваше, изпълнена с енергия, без да обръща внимание на изтеклите часове и обкръжаващата я пустош.

Накрая гората притъмня и се изпълни със зелени сенки като опушено стъкло. Мракът бе успокоителен, а не зловещ. Като в утроба. Нира разтваряше клони пред себе си, високи стръкове трева и бурени, навлизаше все по-навътре в мрежата от лиани… докато гората окончателно не я погълна.

Не можеше да помръдне. Раменете й се притискаха в твърди клони, които бяха здраво преплетени. Настойчиви лиани се увиваха около краката й. Листата докосваха лицето, носа, устните й. Нира затвори очи и остави гората да я гали.

Чувстваше се така, сякаш падаше, макар че тялото й оставаше изправено. Едва можеше да помръдне с пръсти, докато гората я прегръщаше… и я поемаше в себе си.

Навлязла дълбоко в най-гъстата световна гора, Нира прекара много часове в мистичен транс. Виждаше през очите на листата, гледаше през милиони многофасетни лещи към всички перспективи на световната гора. Информация и впечатления ревяха в стремителен въртоп около нея.

Сякаш през криви огледала зърваше други планети, други горички от световни дървета, които бяха посадени и отгледани от мисионери. Никога не си бе представяла нещо толкова грамадно, толкова сложно — и все пак, дори с помощта и насърчението на световните дървета наоколо, виждаше съвсем мъничка част от потенциала на гората.

Беше поразително.

После сърцето на световната гора й заговори по-ясно, по-ужасно. Усети далечен, безформен страх от древен враг.

Огън.

Опустошение.

Смърт на светове.

Бяха попарени горички от фиданки, бяха загинали цели цивилизации и съвсем малка частица от галактическата световна гора бе оцеляла тук, изолирана на Терок.

Нира не можеше да извика, не можеше да определи дали тези кошмарни образи и страхове са история, или пророчество. После видя гигантски сферични кораби като бодливи топки от лед, скрита империя, водеща титанична война. Те идваха.

Потресена от видението и замаяна от новата си връзка със световните дървета, Нира най-после излезе от задушаващата, подхранваща прегръдка на разумната гора. Сърцето й се блъскаше в гърдите, и пророчеството тежеше в ума и душата й. Изобщо не беше очаквала такова нещо.

Вървеше като насън. Прекоси блатото, без да поглежда към водата. Злобните влечуги се отдръпваха от пътя й, сякаш усещаха, че е под закрилата на гората. Когато слънчевите лъчи заиграха по ръцете и бедрата й, Нира без изненада забеляза, че плътта й е станала бледозелена. Сега в епидермиса й живееха симбионтните алги, зеленикав оттенък, който щеше да увеличи телесната й сила чрез фотосинтеза. С възрастта зеленият цвят щеше все повече да потъмнява.

Нира докосна късо подстриганата си коса и острият мъх опада като цветен прашец. Окапаха дори веждите и миглите й.

В ума си вече чуваше дърветата като постоянни спътници, органична база данни и полуспящ разум в цялото й същество. Той винаги щеше да е с нея. Никога повече нямаше да изпита пълна тишина и самота. Знанията бяха възхитителни, безкрайни мисли и спомени… наред с ужасния страх от надвисналата катастрофа. Как щеше да го преодолее?

С бързи крачки и решително изражение, Нира се затича обратно към селището, където най-после можеше да се присъедини към другите зелени жреци като пълноправен член на техния орден. И трябваше да ги предупреди за опасността, която й беше показала световната гора.

Ала когато задъхано описа видението си на Ярод, зелените жреци около него просто кимнаха и се навъсиха.

— Вече знаем — каза Ярод.