Кевин Андерсън
Скритата империя (52)

50.
Маргарет Коликос

Седмици наред двамата археолози правеха откритие след откритие, поразителни останки… но съвсем малко отговори на загадките. И все пак беше време да пратят поредния доклад на Земята. Седнала в претъпканата си палатка, Маргарет довърши последните си записки в дневника и иронично се усмихна.

За разлика от разкопките на римски руини или потънали средиземноморски градове на родната планета, проучванията на кликиската цивилизация не се изразяваха просто в доизясняване на някоя маловажна подробност от иначе пълната картина. Винаги, когато Маргарет или Луис откриваха нещо важно — като нейното откритие, довело до разработването на кликиския факел, — всички аспекти на кликиските проучвания претърпяваха сериозна преоценка.

Работата им на Рейндик Ко се състоеше в събиране на огромни количества данни, почти без време за анализи и интерпретации, освен вечер. За съжаление, сега беше късна утрин. Маргарет не можеше да повярва, че вече е пропиляла толкова много полезни работни часове за писане на този доклад, но си знаеше задълженията. Ханзата им осигуряваше значителни субсидии и едно от твърдите изисквания бе редовно да пращат сведения за напредъка си. Луис категорично отказваше да го прави — той смяташе такива „домашни работи“ за безсмислени. Но жена му разбираше, че добрият археолог трябва да удовлетворява желанията на спонсорите си, даже това да отнема ценно време за работа.

Макар че откакто се беше събудила, вече няколко пъти бе слушала металическата мелодия, Маргарет включи старомодната музикална кутия, която й беше подарил Антон. Зъбците на металния гребен възпроизведоха натрапчивата стара песничка. Тя се усмихна при мисълта за сина си и се зачуди дали често си спомня за родителите си.

Препрочете доклада си и остана доволна от описанията на всичките им открития. Когато приключеха разкопките, щеше да отнесе със себе си подробни изображения и артефакти, но засега Аркас щеше да продиктува доклада й на горичката от световни дървета. С помощта на телевръзката думите му щяха да стигнат до зелените жреци на Земята, а те на свой ред щяха да предадат доклада на председателя Венцеслас, който навярно нямаше да му обърне никакво внимание.

Луис и ДД вече бяха в скалния град и бърникаха останалите от извънземните машини. Мъжът й беше убеден, че може да активира някой от отдавна изоставените генератори. Нетърпелива да се върне в развалините, Маргарет излезе под ярката слънчева светлина и погледна лабиринта от каньони, обхващащ като паяжина недалечните планински склонове. Чудеше се още колко неща ще намерят там. Откритията им едва сега започваха.

Потърси Аркас, ала жреца го нямаше в палатката му. Археоложката раздразнено се намръщи. Двадесетте световни дървета бяха пораснали до раменете й и разпростираха златистозелените си клонки, за да поглъщат слънчевата светлина. Почвата около тях беше влажна, което показваше, че Аркас вече ги е полял, но той не се мяркаше наоколо. Тя трябваше да предаде доклада си, а жрецът нямаше много други задължения.

Аркас бе доказал ценността си, като им беше съобщил новината за извънземната атака при Ансиър. Макар че не можеше да показва изображения по телевръзката, той им бе описал откритията на генерал Ланиан. Поразена, Маргарет си беше спомнила кристалните сфери, които за миг бе видяла да изплуват от пламтящата вътрешност на планетата и да изчезват в космоса. Доктор Серизава небрежно ги беше обяснил като „странни останки“, изхвърлени от горящия газов гигант.

Дали експериментът им с кликиския факел някак си не беше провокирал тази атака? Каква форма на живот можеше да съществува дълбоко в недрата на огромния газов гигант?

Тя извика зеления жрец, но не получи отговор. Сви рамене и въздъхна. Аркас не за пръв път отсъстваше, когато имаше нужда от неговите услуги.

Археоложката не недоволстваше от това, че жрецът си има лични интереси. Той обичаше да се скита из каньоните, да събира фосили и геологически образци. И все пак основната му задача беше да служи като връзка с техните спонсори.

— Аркас! — пак извика Маргарет. Помисли си дали да не остави доклада си за по-късно, но реши да го намери.

Луис и Аркас се разбираха добре. Вечер често играеха на карти с ДД, докато тя проучваше откритията си през деня. Тъй като знаеше, че жрецът има достъп до цялата информация, която съхраняваше огромната световна гора, Маргарет малко негодуваше, че той като че ли не проявява интерес към нови неща. Къде беше амбициозността му?

Тръгна към скалистото възвишение, където Аркас често ходеше да съзерцава залезите. Изкачи се по склона, като прескачаше камъните.

Всички кликиски светове, които бяха анализирали с Луис, бяха слънчеви и сухи. Пустите градове на Ларо и Пим бяха издигнати в безкрайни тревисти равнини и се издигаха високо като термитници насред нищото, далеч от всякакви източници на вода. Вместо да строят могилите си близо до потоци, насекомовидните извънземни бяха избирали местоположението на градовете си поради други съображения, основаващи се или на геометрична координатна система, или на някакви неизвестни критерии.

Корибус, където бяха провели последните си археологически разкопки и където бяха открили кликиския факел, също беше пустинен свят, но много по-разрушен. Руините бяха почернели и остъклени, сякаш преди векове на планетата се бе водила титанична битка. Ала ксеноархеолозите не бяха намерили обяснение на причината за този гибелен сблъсък.

Стигна до върха на възвишението и се сепна, когато видя грамадните черни туловища на кликиските роботи.

Сирикс, Илкот и Декик седяха неподвижно, взираха се в небето и се грееха на слънце. Изглеждаха почти еднакви.

Единият — Сирикс, реши Маргарет — мигновено активира системите си и абаносовата му коруба се разтвори като криле на бръмбар. Разгърна се голямо отразяващо платно — и заплашително се изду. Другите два робота последваха примера му и сега изглеждаха три пъти по-големи. Многобройните им червени оптични сензори заблестяха.

Маргарет заотстъпва и вдигна ръце.

— Съжалявам. Не знаех, че сте тук.

Кликиските роботи направиха две крачки напред на разчленените си крака. После Сирикс я позна и се вцепени.

— Маргарет Коликос — с бръмчащия си и цъкащ изкуствен глас каза той. — Появата ти беше неочаквана. — Роботите се отдръпнаха, отразяващите им платна се свиха под корубите им. Заоблените им екзоскелети с прищракване покриха телата им. — Реакцията ни беше автоматична.

— Какво беше това? — с разтуптяно сърце попита археоложката. Беше се изпотила. — Тези платна…

— Просто слънчеви батерии, с които презареждаме енергийните си клетки — бързо отговори Сирикс. — Дойдохме тук да заредим акумулаторите си и да се отдадем на съзерцание. На този свят има много загадки. Научихме много подробности от нашето минало, макар че паметта ни си остава празна.

Маргарет — продължаваше да се опитва да скрие нервната си реакция — вдигна инфоплочата.

— Е, с Луис правим всичко възможно да ви осигурим някои отговори. Написах доклад, който трябва да пратя на Земята и затова търся Аркас. Понякога идва тук.

— Днес го няма — отвърна Сирикс.

— Виждам. Знаете ли къде е?

— Налага ли се незабавно да го откриеш? — попита Сирикс.

— Трябва да пратя този доклад и той е нашият зелен жрец. — Маргарет постави левия си юмрук на хълбока си. — Имаме срок.

— Значи е спешно. — Трите робота проведоха бърз вибриращ разговор, после от един отвор в металното тяло на Сирикс се протегна разчленена ръка. — Отишъл е в онзи каньон. Виждаш ли го?

Маргарет виждаше ясна следа, водеща към дълбока цепнатина в скалите.

— Да, спомням си го. Преди два дни ми каза, че е открил нещо там.

— Ще го намериш в онзи каньон — повтори Сирикс. — Ние ще останем тук… и ще се опитаме да си припомним.

Археоложката с облекчение се отдалечи от странните роботи.

— Тъй като сме невероятно древни, Маргарет Коликос, ние не сме нетърпеливи като човеците — извика след нея Сирикс. — Готови сме да анализираме даден проблем десетилетия наред. Но все някога стигаме до отговора.

Маргарет хвърли поглед през рамо.

— Възможно е — но аз нямам толкова много време. — И отиде да търси зеления жрец.