Кевин Андерсън
Скритата империя (10)

8.
Реймънд Агуера

В дворцовия квартал се събираха празнични тълпи. Улични търговци продаваха сувенири, продавачи на храна разнасяха прескъпите си лакомства. Купищата цветя изпълваха въздуха със замайващо благоухание — множеството работници от поддръжката и градинарите щяха да ги съберат, преди да са изгубили цвета и свежестта си.

Реймънд Агуера ловко си проправяше път през джунглата от лакти и ръце. Младежът не се страхуваше от джебчии, тъй като можеше да усети всеки крадец, да го надхитри и да се измъкне преди онзи да му посегне. Освен това джобовете му бяха празни. Просто искаше да погледа зрелището.

Реймънд бе интелигентен и поразително красив четиринадесетгодишен хлапак с тъмна коса, слабо тяло и широка усмивка. Имаше малко приятели и още по-малко преимущества, освен онези, които сам си осигуряваше. Суровият живот го беше направил жилав и мускулест и това често изненадваше хората, които го предизвикваха, въпреки че той предпочиташе да се извинява и в крайна сметка да прекатурва маси, вместо да участва в побои.

Той се привеждаше и се промъкваше напред толкова сръчно, че зрителите на първия ред изобщо не забелязаха новопоявилия се сред тях младеж. Тъй като всеки ден се бореше просто да осигури храна за себе си, майка си и братята си, Реймънд не обръщаше внимание на политиката. Но обичаше да гледа представленията. В небето с дирижабли, безмоторни самолети и балони летяха хората, които можеха да си позволят скъпото удоволствие да гледат Двореца от въздуха. Ехтяха гонгове, още по-оглушителни от овациите на публиката.

На големия балкон на Двореца на шепота се появиха пъстри придворни униформи — кралската гвардия и министрите. Докато един дякон на единството четеше познато заклинание и молитва, знаменосци развиха пъстрото знаме на Теранския ханзейски съюз — изображение на Земята, заобиколено от три концентрични кръга.

Кралят — старец, който без прекалено екстравагантните си одежди нямаше да изглежда по-внушително от придворните, тежко излезе на балкона, сякаш бе репетирал всяка стъпка. Когато вдигна ръце, широките му ръкави се свлякоха до лактите. По пръстените и скъпоценните камъни на короната му заискриха слънчеви проблясъци.

— Днес ще ви говоря за една велика победа на човешката изобретателност и енергия. — Усилените от високоговорителите думи на крал Фредерик ехтяха над целия площад. Той имаше плътен баритонов глас на божество, дълбок и еклив. — В системата на Ансиър ние предизвикахме раждането на нова звезда, която ще хвърли своята животворна топлина и светлина върху четири девствени свята, очакващи човешки заселници.

След като бяха слушали в благоговейно мълчание, хората отново зааплодираха. Реймънд се усмихна на престорената им изненада — вече всички знаеха предварително обявената цел на събирането.

— Настъпи моментът да запалим още четири факела в Дворцовия квартал! — Докато ехото на гласа му заглъхваше, кралят направи величествен жест.

На повечето стълбове и куполи пращяха вечни пламъци. Всеки факел символизираше една теранска колония, подписала Хартата на Ханзата и положила клетва за вярност към стария крал.

— Давам ви тези нови четири луни, които носят имената на моите славни предшественици, първите четирима велики крале на Теранския ханзейски съюз. Бен! — От върха на високата кула на пешеходния мост над Кралския канал с рев изригна огнен стълб. — Джордж! Кристофър! И Джак! — Щом изричаше всяко име, на върховете на неосветените кули по моста засияваше нов факел.

Ледът на четирите луни още не се бе стопил и първите тераформиращи групи щяха да кацнат едва след като се стабилизират тектоничните движения. И все пак Реймънд се радваше заедно с публиката, като гледаше как кралят заявява властта си над четири нови свята. Какво великолепно представление!

Засвириха оркестри и във въздуха заблестяха огледални серпантини, разпръсквани от носещите се в небето цепелини. Крал Фредерик обяви ден на всенароден празник. Населението се радваше на всеки повод за веселие. Може би затова всички толкова много обичаха краля.

Фредерик побърза да се върне в тихия покой на Двореца на шепота и Реймънд изпита известна загриженост. Кралят изглеждаше самотен, навярно дори нещастен, сякаш се бе уморил да живее пред толкова много погледи. Младежът съчувстваше на владетеля, тъй като самият той по цял ден беше съвсем невидим за големия свят.

Заскита се сред сергиите и продавачите на сувенири. Огромните фризове по фасадите на Двореца на шепота изобразяваха исторически събития: изстрелването на единадесетте грамадни заселнически кораба, първата среща с илдирийците, които предлагаха своя космически двигател и галактическата си цивилизация. На всеки кръгъл час холографските фризове се раздвижваха и сцените оживяваха: статуите около фонтаните вдигаха ръце, каменните ангели размахваха криле, исторически генерали караха конете си да се изправят на два крака.

По моста се нижеше поток от пешеходци. Реймънд зяпаше с блеснали очи. Усети опасността с половин секунда закъснение.

Някой го сграбчи за врата и го стисна като в менгеме.

— Тук е, за да краде, когато хората не внимават, обаче когато имаме да вършим по-важна работа, го няма.

Реймънд успя да се завърти достатъчно, за да види кой говори: едно по-голямо момче, казваше се Малф, му се мръщеше. Якият му приятел Бърл го стисна за врата още по-силно. Реймънд се изскубна от ръцете му, но не избяга. Засега.

— Съжалявам, но не съм включил кражби в плановете си.

— Кражбите са под достойнството му! — изсумтя Бърл.

— Не, прекалено е просто — възрази Реймънд. — Да си изкарваш прехраната с усилен труд — виж, това е предизвикателство. Някой път трябва да опитате.

Хората наоколо танцуваха, някои се целуваха, десетки се редяха пред сергиите за храна. Малф говореше тихо, ала дори да крещеше, никой нямаше да му обърне внимание.

— Реймънд, Реймънд, защо просто не станеш поп, щом те мъчат такива морални терзания? И защо просто не ни отказа, вместо да ни изпортиш?

— Ален дъжд, та аз ти отказах, Малф! Шестнайсет пъти, ако не греша. Но ти не щеше да слушаш. Представата ми за професия не е да прониквам с взлом в чуждата собственост и да крада парите на хората. Щом го направиш веднъж, после ти става прекалено лесно.

— Да бе, лесно — изсмя се Бърл. — След като задейства оная аларма, падна бая тичане, дордето се чупим от ченгетата.

— А ако вие двамата бяхте толкова печени, колкото твърдите, ченгетата изобщо нямаше да се приближат. — Реймънд вдигна пръст. — Вижте, разчитах на вашето умение, Малх, а сега ти ми викаш, че само си преувеличавал. — Той дълбоко си пое дъх и напрегна всичките си мускули, готов да отпраши или да остане и да се бие. — Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че е станало случайно, нали?

Бърл сви юмруци и сякаш стана още по-едър.

— След като те напердашим хубавичко, може би ще кажеш на майчето си, че и туй е станало случайно.

— Не закачайте майка ми. — Сълзите на Рита Агуера и страхът й за най-големия й син щяха да го накарат да се почувства по-зле от всякакви синини.

Като акула, усетила вкуса на кръв във водата, Малф го заобиколи в гръб, готов да го хване, ако се опита да избяга. Реймънд обаче реагира неочаквано — нахвърли се върху по-едрия Бърл с порой от юмруци, удари с кокалчетата на пръстите и лакти. Биеше се без финес, но използваше всички твърди части на тялото си, от върховете на ботушите си до челото си, и скоро успя да повали смаяния си съперник на плочника. После се обърна и когато Малф го нападна, го изрита в чатала.

Достатъчно, за да ги забави, но не и да им навреди. Достатъчно, за да се измъкне.

Скри се в навалицата преди Малф и Бърл да дойдат на себе си. Беше им дал да разберат. Или щяха да го оставят на мира, или другия път щяха да дойдат с подкрепление. За съжаление, второто бе по-вероятно.

Той се подсмихна и тичешком прекоси Кралския канал по моста. Изтупа бозавите си дрехи и с облекчение установи, че никъде не са скъсани. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени и тъмната му коса беше разрошена, ала поне се бе измъкнал от боя без насинено око или други видими следи. Спокойно можеше да убеди майка си, че не се е случило нищо сериозно. Тя си имаше достатъчно други главоболия и момчето не искаше да ги прави повече.

Реймънд беше най-голям от четиримата и сина, мъжът вкъщи, откакто баща му бе напуснал града и се беше качил на заселнически кораб. Естебан Агуера едновременно бе попълнил заселническите документи и едностранно заявление за развод и жена му получи документите едва след неговото заминаване. Бащата на Реймънд беше тръгнал за новата колония Рамах не защото бе особено привлекателно място, а защото беше първото възможно. Прав му път, казваше си момчето.

Бе време да се прибере и да помогне на майка си с вечерята, а после да сложи братчетата си да спят. По пътя през Дворцовия квартал спря да погледне пръснатите навсякъде букети. Някои бяха паднали в блъсканицата на тълпите, други щяха да останат ден-два, докато не започнеха да вехнат. Тогава всички щяха да бъдат изхвърлени.

Въпреки че не искаше да краде, любовта към майка му надделя над угризенията и той пъхна един от красивите букети под мишница. После забърза към къщи, сияещ от гордост при мисълта колко голямо удоволствие ще достави на майка си.

Не забеляза ханзейските агенти на Базил Венцеслас. Бяха го следили през целия ден.

Ненатрапчивите мъже бяха направили множество снимки на самотното момче и ги бяха прибавили към и без това дебелото му досие.