Кевин Андерсън
Скритата империя (110)

108.
Маргарет Коликос

Една диаграма на функция в кликиската машина даде на Маргарет ключа, който търсеше. Като се основаваше на новото си предположение, че плочките със символи около трапецовидния прозорец са координати на планетите на изчезналата раса, тя обходи съседните помещения и прегледа най-ясните записи — свидетелства за отчаяни съобщения, набързо надраскани по стените.

Докато Луис бърникаше самата машина и ДД поставяше още светлини около каменния прозорец, археоложката съсредоточено проучваше символите, нахвърляше подозренията си и превеждаше текстовете. Когато срещнеше неразгадаеми пиктограми, просто ги прескачаше. Всеки новопреведен откъс й помагаше да вникне в по-трудните части и Маргарет се връщаше, за да ги допреведе.

Откриването на значението на всеки откъс беше като сваляне на люспи от глава лук — даваше нови отговори и в същото време разкриваше нови загадки, запълваше празнотите в кликиската история и показваше още колко много бели петна остават. Накрая Маргарет обобщи заключенията си.

Два от черните роботи влязоха в помещението с каменния прозорец, за да видят докъде са стигнали археолозите. В съседната стая Маргарет включи музикалната кутия, която й бе подарил Антон, тъй като металическата й мелодия помагаше на подсъзнанието й и насърчаваше очите й да блуждаят по символите. Всъщност в начина, по който кликиските хронисти бяха оставили записите си, изглежда, имаше ритъм, лингвистичен „такт“, какъвто човешкият език не притежаваше.

Сирикс и Декик влязоха в помещението на напомнящите си на човешки пръсти крака и заоглеждаха стените с оптичните си сензори. Острата мелодия като че ли ги смущаваше. Черните роботи останаха неподвижни, докато пружината на музикалната кутия не се разви и звуците не спряха.

ДД се обърна към тях.

— Днес имаме добра новина за вас — постигнахме голям напредък. Ще споделиш ли превода си, Маргарет?

Тя прокара показалец по йероглифите.

— Все още свързвам отделните части, но вече върви много по-бързо. Всеки откъс, който разбирам, ми помага да разкрия нещо друго. Ето, тук се говори за голяма война, невероятен пожар, който обхванал галактиката. Това навярно е довело до изчезването им. И по-рано го подозирахме, особено след като видяхме Корибус, но това е първият кликиски писмен паметник, който документира събитието.

Маргарет посочи широк участък от стената.

— Този откъс засега е неразбираем, въпреки че няколкото думи, които успях да разпозная, ме карат да подозирам, че се говори за враговете на кликисците. И вижте, ето тук и тук. — Тя се приближи и показа няколко пиктограми в гъсто изписани групи знаци. — Мисля, че тук се споменава за кликиските роботи.

Сирикс и Декик започнаха да мигат с оптичните си сензори и да бръмчат. Маргарет сложи ръце на кръста си и се усмихна.

— Върви толкова добре, че няма да се учудя, ако свърша с тази стена още днес. Скоро ще получим отговорите.

— Отговорите може да променят много неща — отвърна Сирикс.

Прекъсна ги развълнуваният вик на Луис от съседното помещение. Маргарет и ДД побързаха да отидат при него. Двата черни робота ги последваха. Археологът стоеше до древната машина, която вибрираше и бръмчеше. Каменният прозорец изглеждаше някак различен, сякаш от плътна скала се бе преобразил в мека глина.

— Задействах енергийния източник! — тържествуващо заяви Луис. Маргарет пристъпи към него и го целуна по бузата. — Все още не работи както трябва, но вече мога да направя определено предположение за предназначението на този и на всички подобни каменни прозорци.

— Е, старче? Транспортна система ли е? — попита тя.

— Тези трапецовидни каменни прозорци са… портални стени. Кликиската математика и инженерство са поразителни. Като използвах онова, което вече знаем от факела, успях да пресметна и да запълня неизвестните в някои уравнения. — Той постави ръка върху бръмчащата машина, а с другата посочи мамещия черен трапецоид. — Тези портални стени са съвсем друг тип космическо пътуване. Според уравненията тази машина преобразува променливата величина на разстоянието в нула. Те променят отправната рамка, като застъпват координатите на различни местоназначения.

Маргарет го зяпна смаяно.

— Искаш да кажеш, че са можели да пътуват през тези портални стени от град на град, без изобщо да се качват на космически кораб?

— А също без екти и без да губят време. — Луис се обърна към кликиските роботи. — Нали така? Спомняте ли си вече нещо?

— Твоето предположение изглежда логично — отвърна Сирикс. — За съжаление, не можем да го потвърдим или отхвърлим със сигурност.

— Ако си прав, това обяснява защо не са оставили никакви символи за космически кораби, макар че очевидно са пътували между планетите. — Маргарет вдигна пръст. — И да не си си помислил да изпитваш някой от тези портали! Тази машина не е работила от хиляди години. Може да си гений, обаче още не знаеш как действа.

— Да, скъпа.

Двата черни робота рязко завъртяха елипсовидните си тела и се затътриха към изхода на помещението.

— Къде отивате? — попита ДД.

— Трябва да съобщим на Илкот за това откритие — отвърна Декик.

— Е, ако си спомните нещо, елате да ни го кажете — извика след тях Луис.

Кликиските роботи изчезнаха и оставиха Маргарет и Луис сами с ДД. Археоложката се обърна към компито.

— Когато роботите разговарят помежду си на своя електронен език, ти разбираш ли ги?

— Не всичко, Маргарет, но доста голяма част.

— И? За какво си приказваха преди малко?

— Сирикс и Декик, изглежда, се развълнуваха от твоите преводи и заключения.

Тя се намръщи.

— Под развълнувани „доволни“ ли имаш предвид? Или по-скоро… обезпокоени?

— Тези нюанси са ми непонятни — отвърна ДД. — Много съжалявам, Маргарет.

Луис не бе изгубил въодушевлението си и бодрото си настроение. Прегърна жена си през раменете и я притисна към себе си.

— Още пазим онази стара бутилка шампанско, която донесохме, нали, скъпа? Довечера ще имаме много поводи за празнуване.

Маргарет се усмихна.

— Абсолютно си прав, старче — ако успея да довърша превода на тази част от стената. Мисля, че кликисците са ни приготвили още доста изненади.

— Невероятно! — Гласът й беше прегракнал от вълнение. След като часове наред се бе взирала в знаците, със схванати от дългото клечане мускули, Маргарет не вярваше на очите си.

— Сигурен съм, че е невероятно, Маргарет — весело каза ДД.

Тя усърдно беше превела всички части от набързо надрасканите съобщения. Но сега, вглъбена в мислите си, Маргарет не изпитваше желание да сподели тайната си.

По навик прибра второто копие на превода в една ниша, после взе оригиналната инфокарта и забърза към помещението, където Луис продължаваше да бърника машината.

Лицето й бе пребледняло и очите й бяха ококорени от смайване — но той беше прекалено съсредоточен в собственото си вълнуващо откритие, за да го забележи.

— Е, скъпа, мисля, че вече всичко е ясно. Сравних плана на тази машина с другите портални стени, които открихме на Ларо, Пим и Корибус. Ако се разровим в база данните, ще открием поне по една портална стена във всеки кликиски град. Но тази тук е различна.

Той опря длан в схванатия си кръст, приближи се до стената и посочи координатните плочки до горния ляв ъгъл на трапецоида.

— Както и в другите случаи, някои координатни плочки са унищожени, сякаш някой ги е разбил, преди да замине. Каквото и да се е случило с кликисците, който и да ги е прогонил или изтребил… така и не е довършил работата си на Рейндйк Ко.

— Било е война, Луис — каза Маргарет. — Невероятно опустошителна война между титанични сили. Кликиската раса е била могъща империя, и все пак е била нищожен участник в невъобразимия конфликт. Роботите им също са участвали по някакъв начин, макар че подробностите не са ясни.

Луис се смая.

— Каква война? Срещу кого са воювали кликисците?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Срещу хидрогите, Луис. Срещу дълбокоядрените извънземни. Сегашната атака не им е за пръв път.

Съпругът й ахна.

— Това е невероятно, Маргарет. Първо порталната стена, а сега и тази древна война между кликисците и хидрогите — даже кликиският факел не може да се сравнява с такова откритие! — Той я прегърна. — Трябва веднага да пратим новината. Всички трябва да научат!

Маргарет хвана мъжа си за раменете и го стисна достатъчно силно, за да изтрие усмивката от лицето му.

— Не разбираш ли, Луис? Хидрогите напълно са унищожили кликисците. Изтребили са ги до крак. — Тя го погледна напрегнато, но съпругът й като че ли все още не проумяваше. — А сега са започнали война срещу човеците!

Маргарет огледа околните тунели. Кликиските идеограми по стените им бяха по-разхвърляни и трудни за разчитане, сякаш някой ги беше надраскал набързо.

— ДД, иди да прокараш осветление в дълбоките коридори. Мисля, че вече мога да разчета и последните записи.

— Трябва да се върнем при Аркас — каза Луис. — Той може да предаде подробностите до всеки в Ханзата.

— С удоволствие ще поработя тук, докато вие се върнете в лагера, Маргарет и Луис — предложи ДД.

Двамата ксеноархеолози оставиха компито и се спуснаха по скелето до дъното на каньона. По-късно щяха да напишат подробен доклад, но поради новите сведения за хидрогската заплаха искаха незабавно да пратят обобщение на откритието си по зеления жрец.

След залез-слънце от пустинния зной не беше останала нито следа. Вятърът свиреше над голата пустош и носеше студ. Когато стигнаха в лагера, над палатките и навесите се бе спуснал мрак.

Маргарет не видя никъде Аркас. Механичната водна помпа бръмчеше в тишината. Пред палатката на Маргарет и Луис се включи автоматична лампа, друга слабо светеше в палатката на Аркас, но сянката на зеления жрец не се мяркаше вътре.

— Аркас! — извика Луис. — Имаме новина за теб, приятелю. Трябва веднага да пратим съобщение по телевръзката.

Ала не получи отговор. Лагерът си остана безмълвен. Нищо не помръдваше. Обезпокоена, Маргарет се огледа.

Както винаги, Луис запази оптимизма си.

— Сигурно е при дърветата си. Да вървим, така ще можем да пратим съобщението по-бързо.

Стигнаха при горичката и Маргарет се закова на място — видя всичко още преди мъжът й да включи фенерчето и да потвърди опасенията й.

Всички световни дървета бяха унищожени.

Някои от фиданките бяха изкоренени, други отрязани, трети прекършени. От стъблата все още капеше сок — като златиста кръв.

— Какво… — ахна Луис.

— Аркас! — прошепна Маргарет.

И се затича към лагера, към палатката на зеления жрец. Луис я последва.

На пода на палатката лежеше Аркас — мъртъв. Зеленокожото му тяло бе смазано и разкъсано. Покриваха го стотици рани, сякаш убиецът не бе знаел коя рана причинява смърт и беше искал да се подсигури.

Луис излезе от палатката и повърна. Маргарет му помогна да се изправи.

Бяха съвсем сами и напълно беззащитни.