Кевин Андерсън
Скритата империя (63)

61.
Дейвлин Лотце

Илдирийците криеха нещо ужасно — Дейвлин Лотце го усещаше. Ала докато ровеше из зарязаните в бързината останки от колонията на Крена, не можеше да установи никакви подробности. Работата му още повече се затрудняваше от това, че трябваше да пази самоличността си в тайна и да се преструва на обикновен заселник.

Когато бяха евакуирали поразеното от епидемията селище, извънземните бяха оставили много неща. За съжаление, нямаше почти нищо интересно… поне не както се беше надявал председателят Венцеслас.

Облечен в здрав гащеризон като повечето други колонисти, Дейвлин вършеше ежедневната си работа, странеше от останалите и тайно правеше снимки на града. Изпълнени с повече ентусиазъм, отколкото с предвидливост, заселниците бяха свалили от кораба тежките машини за разрушаване и се бяха заели да събарят овъглените останки от сградите, които илдирийците бяха изгорили в опит да спрат разпространението на болестта.

Не проявяваха интерес към археологически находки и извънземни култури. Просто искаха да си свършат работата, наново да построят града, да посеят културните си растения и да установят инфраструктурата, преди да настъпи суровият сезон. Дейвлин трябваше да се съобразява с това и използваше всяка възможност, която му се откриваше. Докато стоеше на ярката слънчева светлина и наблюдаваше големите жълти машини, които разрушаваха стените, се опитваше да не потръпва при мисълта за всички шансове, които му отнемаше грубата сила.

Ако имаше избор, щеше да прекарва дните си в ровене из пепелищата и търсене на някакви насочващи следи. Дори скелетите или полукремираните тела можеха да му дадат ценна информация. Не че Ханзата нямаше достъп до трупове на извънземни, но илдирийците имаха толкова много морфологични типове, че бе трудно да се правят каквито и да било заключения, освен най-широки обобщения.

Председателят изрично беше инструктирал Дейвлин да остане под прикритие. Имаше заповед да не признава за задачата си на другите фермери и дърводелци, дори на любовницата си, в случай че реши да си вземе такава. През последните десет години Дейвлин Лотце бе играл множество различни роли и председателят по всяко време можеше да го изтегли от Крена и да го прати на друга операция. Трябваше да остане невидим, да се промъква от свят на свят.

В момента заедно с още четирима мъже той изравяше носещите стълбове на срутена обществена зала. Предишната нощ се беше прокраднал в саждивите останки и бе осветил всяко ъгълче, всяка цепнатина. Може би някой умиращ илдириец беше скрил документи, лични вещи или записки под пода. Какво ценяха извънземните? В какво търсеха опора, когато умираха?

Усилията не му бяха донесли нищо друго, освен няколко черни петна по дрехите. Сега го боляха мускулите и очите му пареха, което предполагаше, че трябва да поспи. Заселниците ставаха в зори, готови да работят до мръкване.

Дейвлин криеше камерата си в шевовете на гащеризона си — тънка акумулаторна пластина, поставена в подплатата на един от джобовете му, с няколко сгъваеми обектива във формата на копчета. В момента записваше действията на тежката строителна машина, която събаряше последните носещи греди на старата обществена зала. Не забелязваше нищо необичайно — нямаше скрити подземни помещения, тайни капсули или трезори.

Очевидно илдирийците бяха просто обикновени колонисти, точно като новите човешки заселници. А може да бяха и изключително ловки в прикритието си. В могъщата древна империя, която извънземните бяха готови да покажат на своите нови съюзници, трябваше да има нещо повече, ала Дейвлин не можеше да открие доказателства за това.

Първият му доклад бе сбор от любопитни — но без военно значение — детайли. Илдирийците създаваха „отломъчните“ си колонии, като събираха всички в един метрополис и оставяха по-голямата част от сушата необработена. Като че ли винаги се скупчваха на малка територия, дори когато можеха да се разселят на цял континент.

Ханзейските заселници, от друга страна, първо щяха да разрушат опразнения илдирийски град и после да разчистят още земя, да си поделят огромни обработваеми площи, обявявайки се за нови земевладелци. Не след дълго девственият свят щеше да се превърне в кръпки от земеделски и рудодобивни владения, гигантски имения на нова аристокрация.

Предпазливият характер на илдирийците можеше да се разглежда като слабост. Илдирийските колонии се нуждаеха от определена гъстота на населението, за да осъществяват телепатичната си връзка.

Когато половината им колонисти бяха умрели от ослепяващата чума, те бяха избягали в големите центрове на главните си светове. Човеците, които бяха заели тяхното място обаче, обичаха да са сами, да работят за себе си. Включително самият Дейвлин.

След като събори обществената зала, групата на Дейвлин продължи да разчиства терена, на който щяха да се издигнат панелните сгради. Те щяха да са офиси, места за срещи, ресторанти, магазини, барове. Дейвлин се бе настанил в един от невредимите илдирийски жилищни комплекси, въпреки че повечето амбициозни колонисти предпочитаха да си създадат дом надалеч, заобиколени от много километри обработваема земя. След няколко месеца щеше да пристигне втора заселническа вълна: ханзейски бюрократи, търговци, бизнесмени и поддържащ персонал.

Дотогава шпионската работа на Дейвлин може би щеше да е приключила.

Към групата им се приближиха трима мъже, които носеха полиран черен обелиск, завършващ отгоре със стилизираното лице на мага-император. Камъкът изглеждаше шуплест и лек, ала сигурно тежеше много, тъй като мъжете използваха гравитационни повдигачи.

— Ей, на някой да му трябва такова нещо? Това е дванайсетото досега! Извънземните явно обичат да гледат тлъстия си стар император.

Обелискът изобразяваше неразгадаемото лице на мага-император — с широки скули и всевиждащи очи. Изглеждаше топчест и пълен като Буда, но Дейвлин усещаше в лицето му нещо зловещо, някаква морална сложност.

Мръсотията по страните на обелиска, пръстта в пукнатините и ожулената повърхност показваха, че работниците са го изпускали на земята поне няколко пъти. Човекът, който ги бе заговорил, избърса челото си.

— Не знаем какво да правим с тях.

— Защо ми е някаква си грозна статуя на моравата? — попита потният, изцапан със сажди работник до Дейвлин.

— Напъни си фантазията. Аз например мога да си направя фонтан за градината от това нещо.

Дейвлин присви очи. Докато разглеждаше скулптурата и обикаляше около нея, скришом докосваше камерата си и снимаше обелиска от всички страни.

— Илдирийците сигурно са почитали тия обелиски, щом са издигнали толкова много в града си.

Очите на първия мъж проблеснаха.

— Мислиш ли, че струват нещо? Дали илдирийците ще платят, ако им ги върнем? Изгубени културни съкровища, нещо такова?

— Едва ли ще искат да докоснат нещо, което идва от Крена. Страх ги е — извика заселникът, който управляваше една от ръмжащите строителни машини.

Дейвлин най-после реши.

— Добре, аз ще го взема. Оставете го до къщата ми.

— Искаш ли да ти помогна да го направиш на фонтан? Ще издълбаем основата, ще монтираме помпа…

— Не, просто искам да ми напомня за хората, които са живели тук. — Той прокара пръсти по мръсната повърхност на камъка.

Започваше да се отчайва, че ще открие нещо важно, каквото и да е, за което да докладва на председателя Венцеслас. Досега бе намерил само фрагменти, загадки. Съвсем безобидни. Прекалено безобидни.

Дейвлин не можеше да определи дали илдирийците са крили нещо, или изобщо не са свикнали с това другите да си врат носа в чуждите работи.