Кевин Андерсън
Скритата империя (117)

115.
Луис Коликос

Маргарет го хвана за китката и следвани от ДД, двамата се втурнаха по каменните коридори в изоставения град. Механичните криле на роботите бръмчаха като рояк гигантски скакалци.

Луис си спомни разположението на пустия град и се опита да измисли най-подходящото скривалище — помещение, в което да могат да се затворят. Мислено обходи тунелите и проходите, представи си местата, където се стесняваха.

На лицето му внезапно грейна надежда — насила, заради Маргарет.

— Помещението с каменния прозорец! Там коридорът е тесен. Може би ще успеем да намерим с какво да го барикадираме. — Съмняваше се, че могат да спрат кликиските роботи с каквато и да било преграда.

Затичаха по лабиринта от тунели и накрая стигнаха в голямата каменна стая, в която Луис беше прекарал толкова много време.

В коридора имаше чакъл и парчета смола, които ДД бе изстъргал от последните набързо надраскани йероглифи. Луис започна да трупа железни прътове и камъни, за да препречи входа, въпреки че огромните черни роботи щяха да разрушат импровизираната бариера за секунди.

Разнесе се тропот — Сирикс, Илкот и Декик идваха. Движеха се тромаво и бавно, но се приближаваха безмилостно.

— По дяволите, защо кликисците не са имали врати — възкликна Маргарет, после стъписано погледна отворения коридор, който водеше към стаята с каменния прозорец. Енергийният източник продължаваше да буботи, но нито Луис, нито тя знаеха как точно функционира устройството.

ДД надлежно даваше своя принос към барикадата — редеше кутии с провизии и дребни предмети от оборудването им. Луис поклати глава на смехотворните им усилия. Дружелюбното компи се обърна към тях и попита:

— Мога ли да направя нещо друго, Луис? С удоволствие ще помогна с каквото сметнеш за нужно.

Археологът се намръщи.

— Е, едва ли имаш някаква отбранителна програма. Може ли да те превърнем в боен робот?

— Навярно, ако разполагахме с програмен модул — отвърна ДД. — Но не съм сигурен дали ще съм ефикасен. Нали нямам вградени оръжия и броня.

— Да не споменаваме, че кликиските роботи са три пъти по-големи от теб.

— Ти не можеш да нараняваш хора, нали така, ДД? — попита Маргарет.

— Да, не мога да наранявам хора, Маргарет.

— А оттук следва, че не можеш да допуснеш да пострадат хора, нали?

— Ще направя всичко възможно да го предотвратя, Маргарет.

Луис тъжно погледна сребристото компи. Знаеше, че се налага да му даде самоубийствена заповед.

— Тогава трябва да се изправиш срещу кликиските роботи, ДД. Застани в коридора и им попречи да се доберат до нас. — Той мъчително преглътна. — Забави ги… както можеш.

ДД храбро прие заповедта и застана в средата на тесния скален проход. Луис си представи героично кученце, яростно лаещо срещу свирепи вълци.

Маргарет го хвана за ръка и го задърпа.

— Трябваш ми, Луис. Имаме само няколко минути да разгадаем тази транспортна система. Това е единственият ни шанс!

— Добре. — Той забърза към машината. — Тъкмо затова избрах ксеноархеологията — исках да обикалям странни нови места. Обикновено обаче имах някаква представа къде отивам.

Енергийният източник работеше с пълна мощност, свързан с все още функциониращите извънземни системи. Машините вибрираха. Вградените вериги в скалните стени отвеждаха необходимата енергия до плоския трапецоид.

Маргарет бързо отиде при координатните плочки и разгледа символите.

— Ако обозначават координатите на кликиските светове, навярно ще можем да отидем на Ларо или Корибус. Оставили ли сме там някакво оборудване, предаватели или провизии?

Луис сви рамене.

— Ти си организираната в семейството, скъпа. Аз никога не мисля за такива подробности.

Чуха приближаването на кликиските роботи по коридора. Луис се обърна и видя ДД, застанал съвсем сам, смешно малък в сравнение с трите зловещи машини.

Маргарет продължаваше да проучва символите.

— Някои от плочките на другите кликиски светове бяха унищожени, особено онези с конкретните знаци. — Тя посочи един сложен йероглиф високо над трапецоида. — Дали роботите не са се опитвали да скрият нещо, за да предотвратят пътуването до определено място?

— Е, тук са забравили да го направят — отвърна Луис. — Досега.

В тунела ДД пристъпи напред и вдигна металните си ръце. Сирикс спря, изненадан от смелостта на дружелюбното компи.

— Не мога да ви позволя да навредите на моите господари — заяви андроидът. — Моля ви, вървете си.

Илкот се хвърли напред, сграбчи дребното компи с четирите си разчленени предни крайника и го вдигна във въздуха. ДД отчаяно се съпротивляваше. В рубиновокристалното око в средата на черната глава на Илкот пламна червен огън.

Сирикс обаче го спря.

— Не повреждай компито. Той няма друг избор. Не съзнава зависимостта си.

Трите кликиски робота забръмчаха, сякаш спореха. После Илкот внимателно, но твърдо понесе ДД навън въпреки протестите и съпротивата му.

След секунди Сирикс и Декик събориха импровизираната барикада и влязоха в помещението с каменния прозорец.

Маргарет не се обърна, въпреки че бе чула борбата в коридора. Стоеше с ръце на кръста и се взираше в порталната стена, сякаш настояваше за обяснение от нея.

— Трябва да има някакъв начин да отворим този прозорец.

Накрая се изправи на пръсти, протегна ръка и силно натисна плочката със символа, който обикновено беше унищожен на другите кликиски светове.

Порталната стена забръмча и запращя. Сивата каменна плоскост заискри.

— Луис! Стана нещо!

Двата черни робота се приближаваха, протегнали напомнящите си на клещи ръце. Луис с отвращение видя алените петна по тях. „Кръвта на Аркас.“

Той се втурна към пръснатите до стената инструменти и грабна една кирка, опряна на каменните лавици. Бяха я използвали, за да разчистват развалините. Вдигна я. Беше тежка, но точно това му трябваше. Археологът я размаха заплашително, макар да знаеше, че това оръжие е безполезно срещу мощните машини.

Маргарет гледаше пращящия каменен трапецоид. Гладката повърхност избледня, внезапно заменена от отвор, през който се виждаше съвсем друго място. Нов свят.

— Луис! — извика тя.

Протегнали напред разчленените си ръце, кликиските роботи се приближаваха. Луис замахна странично с кирката, после хвърли поглед към жена си, сякаш за да запомни набръчканото й лице, което я правеше за него по-привлекателна от всяка друга жена, и викна:

— Бягай!

— Няма да те оставя! — отвърна тя.

— Идвам след теб. — Удари с кирката черното тяло на Сирикс и ръцете му изтръпнаха. Инструментът остави по черната коруба само драскотина.

Кликиският робот се олюля от изненада, после протегна предния си крайник. Луис отскочи и пак вдигна кирката.

— Хайде, Луис! — извика Маргарет. После без колебание пристъпи в отвора, който само допреди секунди бе бил плосък камък. Порталната стена запращя — и Маргарет изчезна.

Въодушевен от избавлението на жена си, Луис замахна с кирката към напредващата машина. Стоманата изтрака в тъмния метал. В следващия миг Сирикс изби кирката от ръцете му с окървавените си крайници.

Археологът се обърна и затича към трапецовидния портал, който щеше да го отведе в безопасност. На друга планета… някъде надалеч.

Ала пред погледа му каменният прозорец заискри и отново се превърна в плътна каменна стена.

Луис спря. Сърцето му се сви. На лицето му се изписа отчаяние.

— Не — изпъшка той. Не беше видял коя плочка е натиснала Маргарет, не знаеше как е задействала системата.

Сирикс и Декик вече бяха до него. Бяха видели бягството на Маргарет и нямаше да му дадат същата възможност. От скрити отвори в телата на роботите се подадоха смъртоносни оръжия, затракаха зловещи щипци.

Опрял гръб в каменната стена, Луис вдигна ръце и се опита да използва някогашния си преподавателски глас.

— Защо го правите, Сирикс? Ние не ви мислим злото. Само се опитвахме да ви помогнем. Искахме да ви дадем отговорите.

— Ние не искахме отговори — отвърна роботът.

Притиснат към студения камък, Луис не го разбра.

— Но нали казахте, че сте изгубили всичките си спомени, че не знаете какво се е случило?

— Не сме изгубили спомените си — рече Сирикс на обречения археолог. — Излъгахме.