Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Скритата империя

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–419–7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Скритата империя от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Скритата империя
Hidden empire
АвторКевин Дж. Андерсън
Първо издание2001 г.
 САЩ
ИздателствоAspect/Orbit Books (US)
Жанрнаучна фантастика, космическа опера
Видроман
Страници464
Поредица„Сага за седемте слънца“
Следваща„Гневът на хидрогите“

Издателство в БългарияИК „Бард“ (2003)
ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 954-585-419-7

„Скритата империя“ (на английски: Hidden empire) е роман на американския писател фантаст Кевин Дж. Андерсън от 2001 година.

Тази книга е първата от поредицата „Сага за седемте слънца“. На български е издадено и продължението – „Гневът на хидрогите“.

Сюжет

2427 година. Хората са се разселили на над сто свята и са основали три основни „клона“ на човечеството:

  • Ханзата – населява 69 свята, своеобразна монархия, главна планета – Земя.
  • Терок – планета, родоначалник на Световната гора и роден дом на Зелените жреци.
  • Скитническите кланове – своеобразни „отшелници“ от останалите, разделени на кланове и занимаващи се основно с производство на „екти“ – алотроп на водорода, основното гориво при междузвездни пътувания, произвеждащо се в газовите гиганти.

Освен човечеството спиралния ръкав на Млечния път населява още расата на Илдийците. Управлявани от „маг-император“, който поддържа телепатична връзка с всичките си поданици, разделени на касти (работници, учители и т.н.). Имат един огромен епос – „Сага за седемте слънца“, в който е записана историята им, и който продължава да се дописва с новите събития. Името идва от Миджистра – тяхната родна планета, която се върти около 7 слънца и там никога не настъпва нощ. В тази книга извънземната раса записва всичко, което се е случило и продължава да се случва. Съществуват и останки от изчезналата вече раса на Кликисците – насекомоподобни извънземни, от които са останали само руини, и стотици насекомоподобни робота с изтрита памет.

На една от бившите кликиски планети ксеноархеолози откриват пиктограма на метод за превръщане на газови гиганти в звезди. Ханзата веднага решава да изпита технологията, газовият гигант Ансиър е превърнат в звезда, а прилежащите му луни започват да се превръщат в земни колонии и нови светове.

Оказва се обаче, че в газовите гиганти живее могъща извънземна раса, наречена Хидроги. Скоро след опита с „кликиския факел“ огромни космически кораби започват да нападат всичко, което се доближава газовите гиганти. Започващата война поставя на карта съществуването не само на човечеството, а и на всичко живо.

Край на разкриващата сюжета част.

29.
Аркас

Пустините на Рейндик Ко пълнеха очите с пейзажи, съвсем различни от терокските. При други обстоятелства тази пустош щеше да смущава зеления жрец, ала той усещаше, че пустинята го зове. Изобщо не беше очаквал да е толкова жива. Светлината, рязко очертаните сенки, сухият въздух… и тишината. Тя събуждаше изненадваща възхита в сърцето му. Наслаждаваше се на топлите слънчеви лъчи по скалите, на червените пластове желязна руда, на зеления меден оксид, на белите варовикови ивици. Най-после задача, която му доставяше удоволствие.

Докато Маргарет и Луис Коликос започваха работа в главния кликиски град, компито ДД усърдно поддържаше лагера. Щом свършеше с ранните си утринни грижи за фиданките, Аркас копнееше да последва сърцето си и да проучва местата, които го интересуваха.

Той отиде в голямата палатка на двамата ксеноархеолози. Старецът вече бе отишъл заедно с трите кликиски робота в руините на скалния склон, а Маргарет си събираше бележките за сутринта. Тя го погледна въпросително.

— Да, Аркас? С нас ли ще дойдеш днес, или ще останеш в лагера при фиданките?

— Искам да разгледам околните каньони — малко засрамено отвърна жрецът. — Геологията много ме интересува. — Нямаше нужда да иска нейното разрешение, защото зелените жреци не се подчиняваха на друга власт, освен на световната гора. Всъщност Маргарет като че ли изобщо не знаеше какво да прави с него.

— Вземи каквато екипировка ти трябва. Искаш ли ДД да дойде с теб?

Предложението го сепна.

— Не… Предпочитам да отида сам.

Археоложката бързаше да последва съпруга си на разкопките.

— Виж дали ще можеш да вземеш някои данни. Тук сме на научна експедиция и геоложките анализи също може да са ни от полза.

— Ще видя какво мога да направя. — Аркас се бе надявал просто да се разходи, да се наслаждава на гледката и да поглъща детайлите, които после щеше да опише на фиданките и те щяха да ги разпространят в световната гора. Разумните дървета не бяха свикнали с пустинни условия и Аркас поне щеше да чувства, че изпълнява полезна роля като зелен жрец. Въпреки това взе записващи устройства от лагерния склад и ги прибра в раницата си.

Маргарет се качи на една от колите и придружена от ДД, се отправи към скалния град. Останал в опустелия лагер, Аркас погледна двадесетте тънки фиданки, посадени в редици зад палатката му. Вече бяха високи до гърдите и се поклащаха, сякаш се грееха на слънцето.

— Значи и на вас ви харесва пустинята? — каза той. Ако ги докоснеше, щяха да му отговорят.

Аркас дълбоко си пое дъх и усети вкуса на сухия, прашен въздух. Закрачи по неравния терен към дерето, изсечено от древни води. Нефилтрираните слънчеви лъчи пареха зелената му кожа.

Всъщност никога не беше искал да е зелен жрец, но щом човек се обвържеше със световната гора, симбиозата бе необратима. Можеше да напусне дърветата и никога повече да не осъществи телевръзка, ала завинаги щеше да остане зеленокож и да е част от мрежата.

Майка му умря, когато беше малък, и Аркас много се сближи с баща си. Старецът, Биот, бе мечтал да стане зелен жрец, но се беше наложило да се заеме с друго. Биот често сядаше заедно с него под гъстия листак, гледаше нагоре към шепнещите клони и разказваше за мечтите си, за това колко много искал синът му да служи на световната гора.

Тази перспектива не блазнеше Аркас. „Всички служим на световната гора, татко, с каквото и да се занимаваме.“ Повече се интересуваше от история и геология, но Биот вече бе решил и така и не забеляза нежеланието на сина си.

Когато Аркас навърши петнадесет години, Биот падна от едно високо дърво, докато събираше епифитен сок, и увисна на мрежа от лиани, които му строшиха врата. Щом работниците го свалиха на земята, момчето се втурна при баща си. Сетните думи на Биот бяха молба синът му да го направи горд и да стане зелен жрец. Пред толкова много свидетели Аркас не можеше да не се подчини на последната воля на баща си. Когато трагичната история се разчу, лесно го приеха в жречеството.

Ето защо той изпълняваше задълженията си без особена страст и вдъхновение. Никога не бе искал да го пратят на някоя богата колония, където хората постоянно щяха да го смущават. Предпочиташе да чете исторически трактати и геологически текстове на дърветата. Ала тук на Рейндик Ко ведростта на пустинята го бе омаяла.

Аркас се отдалечи от лагера през пресечените планински склонове и навлезе в алувиална долина, която се стесни и се превърна в каньон. Когато неравните скали се издигнаха над него, видя геологическите пластове, напомнящи за пръстени на отрязан дървесен дънер.

Закрачи покрай сухото речно корито. Ехото на стъпките му зловещо отекваше в тесния каньон. Той се оглеждаше и внимаваше за някакво откритие, което можеше да е от полза за работата на археолозите. Когато се беше включил в тази експедиция, не бе предложил само услугите си на зелен жрец. Повърхностните му познания по археология и геология го правеха потенциален помощник.

Навлезе по-дълбоко в каньона и осъзна, че никога не се е отдалечавал толкова много от успокоителните стволове на дърветата. Или от човешките тълпи. Яркочервеното слънце освети склона и той вдигна поглед към една варовикова плоча, застинала на големи кремави буци. И смаяно видя ясно различими форми: вкаменени извънземни същества, живели преди безброй хилядолетия, огънат клон, който приличаше на папрат, костеливо морско същество с големи челюсти и остри перки.

Извади геоложкия си чук, изсече най-забележителните фосили и ги прибра в чантата на пояса си. После снима други, които бяха прекалено големи, за да ги отдели от скалата. Тези създания бяха живели милиони години преди кликисците да стъпят на Рейндик Ко. Както му беше напомнила Маргарет Коликос, това бе научна експедиция и зеленият жрец можеше да прави самостоятелни открития.

Той тръгна обратно към лагера, като прескачаше камъните, пръснати като гигантски топчета за игра. Дори каньонът да не водеше право натам, можеше да отвори ума си и да остави фиданките да го повикат при себе си. В близост до световните дървета никога не можеше да се изгуби.

Погледна надолу към плавния склон на алувиалната долина. Далеч на юг видя тъмно петно на фона на небето — там сателитите им бяха регистрирали вулкани, изригващи пепел и сажди.

Той обожаваше този пустинен свят, макар че това чувство го караше да изпитва угризения, защото му се струваше като отказ от световните дървета. Ала той го компенсира, като побърза да се върне при горичката, коленичи до фиданките и докосна стволовете им. После затвори очи, припомни си багрите и описа всички красоти, които беше видял.

Дърветата му отговориха с безмълвна наслада.