Кевин Андерсън
Скритата империя (15)

13.
Джес Тамблин

Скитническата небесна мина се плъзгаше по лимоненожълтите облаци на Голген, загребваше мъгливите суровини и оставяше широка диря. Минният комплекс — куп от реакторни камери, събиращи фунии, складови резервоари и жилищни помещения — приличаше на стотици други небесни мини, управлявани от номадските скитници над газовите гиганти из Спиралния ръкав.

Независимите кланове обитаваха покрайнините на Ханзейския съюз. Семействата имаха собствени небесни мини или фактории в детрита на планети, които не искаше никой друг.

Скитническите небесни мини събираха огромни количества водород от газовите планети, гигантски резервоари на суровини, достъпни за всеки. Като използваха стар илдирийски процес, те обработваха милиони тонове газове с ектиреакторите си. С помощта на катализатори и сложни магнитни полета реакторите превръщаха свръхчистия водород в екзотичен алотроп. Екти.

Ектите бяха енергийният източник на илдирийските космически двигатели, единственото известно средство за свръхсветлинни полети. За съвсем малко от това странно вещество бяха нужни огромни количества водород. Поради близките си семейни връзки и желанието си да живеят в периферията, скитниците можеха да произвеждат екти по-евтино и сигурно от всички. Пръснатите надалеч кланове успешно експлоатираха тази търговска ниша.

Всъщност по-успешно, отколкото си мислеха в Ханзата.

След като товарният ескорт на Джес Тамблин се скачи със Синята небесна мина, отвориха шлюзовете, свързаха херметичните камери и завинтиха болтовете. Товарният ескорт представляваше нещо като паяжина от двигатели и капитанска кабина. Когато мрежата се скачеше със складовите резервоари на небесната мина, Джес можеше да откара контейнерите с кондензирани екти до центровете за разпространение. Дори при изпълнението на такава тривиална задача той винаги се справяше отлично и надхвърляше онова, което се очакваше от него.

Когато всички индикаторни лампички светнаха в зелено, той официално поиска разрешение да се качи в небесната мина на брат си. Скитническите работници се майтапеха с него, докато въвеждаше серия от команди. Джес отметна качулката си, претърси многобройните си джобове, после разтърси рошавата си кестенява коса.

— Е, щом сте ме познали, къде ви е червеният килим?

Един от производствените инженери, навъсен мъж на средна възраст от семейство Бър, добродушно изруга.

— По дяволите, повишили са те в товарен пилот, виждам! Това значи ли, че си се бил с баща си?

Джес се усмихна весело.

— Не мога да оставя брат ми да влиза във всички разпри със семейството ми. — Беше красив, синеок, с жизнерадостно излъчване, което му придаваше едновременно енергичен и спокоен вид. — Освен това някой кадърен трябва да откара товара до корабите. Сещаш ли се за по-добър пилот?

Инженерът от семейство Бър махна с ръка.

— Ти караш ектите само до Голямата гъска. Те не могат да различат добър пилот от сляп селянин.

Презрителното прозвище на Ханзата идваше от формата на първите земни търговски кораби, които трябваше да приличат на орли, ала по-скоро напомняха на дебели гъски.

Джес сви рамене.

— Няма значение. Търся си поводи да виждам брат си, гледам да не прави много грешки. — Не каза, че също се възползва от всяка възможност да избяга от строгия педантизъм на баща си. Старият Брам Тамблин възлагаше тежки задължения на Джес, след като по-големият му брат вече не бе добре дошъл в клана. Младежът винаги ги изпълняваше, без да проявява никакви лични желания, въпреки че старият Брам рядко го забелязваше.

Тромавият комплекс се носеше из облаците на Голген. Работниците се грижеха за ектиреакторите, проверяваха разпределителните тръби и смазваха механичните системи, които се нуждаеха от постоянна поддръжка. Заслушан в успокоителното съскане и бръмчене — производствената музика, изпълнявана от всички небесни мини — Джес прекоси товарния отсек. Синята винаги изглеждаше по-чиста и лъсната от всяка друга. Брат му Рос ужасно се гордееше с постижението си.

— Колко ще останеш, Джес? — попита един ръководител на смяна.

— По-малко от ден. Имаме да изпълняваме квота. Задължения, нали знаеш.

Ръководителят кимна.

— Ще настроим товарния ти ескорт и ще свържем всички маркучи с ектирезервоара.

— Рос пак ли зяпа на палубата?

— Не. Мисля, че шефът е в навигационната кабина.

— В какво го е страх, че ще се блъсне в това открито небе? — Джес поклати глава и се закатери по междупалубната стълба към навигационната кабина. Въпреки че Рос завинаги беше обърнал гръб на семейния воден бизнес на Плумас, младежът се чувстваше добре дошъл в небесната мина на големия си брат.

Той опря ръце на кръста си и се втренчи в тила на Рос. Брат му напрегнато наблюдаваше контролния пулт и се взираше в облаците на непонятно огромното и открито небе на пленетата. Конвективни потоци пара се издигаха и спускаха, докато небесната мина се носеше по случайно избрания си път. Над навигационния пулт бе нарисуван звездовиден символ. Това беше Пътеводната звезда, която според скитниците насочваше житейския им път.

— Да не те е страх, че ще се блъснеш в някоя ядосана азотна концентрация? Или просто обичаш да седиш на капитанския стол и да караш тая грамада без посока?

Рос се обърна и на лицето му грейна усмивка.

— Джес! Не те очаквах.

— Реших да ти спестя разноските за влекач. — Той се приближи и прегърна Рос. — Да ти помогна да изплатиш оня голям дълг — просто поредната проява на моята отговорност като твой по-малък брат.

Рос посочи сензорните пултове.

— За твое сведение, пилотирането на небесна мина си е истинско изкуство и изисква определени умения. Налага се да коригирам курса, да издигам или снижавам кораба. Добрият капитан винаги следи за плътни концентрации газове.

Небесната мина влачеше след себе си мрежа от сонди, която приличаше на медуза — километричните нишки се носеха из облаците, събираха данни и помагаха на капитана да определя посоката си. Атмосферните газове на Голген бяха богати точно на онази смес от елементи и катализатори, която бе необходима на илдирийските реактори за производство на екти. Освен това газовият гигант се намираше близо до търговските космически пътища, което улесняваше разпространението на горивото. След дългогодишен упорит труд Рос, изглежда, най-после щеше да спечели от бизнеса си въпреки вечния песимизъм на баща им.

— Предполагам, че си донесъл клюки? — По-големият брат замълча и иронично прибави: — И разбира се, искрено извинение от татко, който ме моли да се завърна у дома?

Джес се засмя.

— Ако ти носех такова нещо, щях да съм тук с цял скитнически празничен флот, какъвто Спиралният ръкав никога не е виждал.

Рос кисело се захили.

— Единият от нас все още не се движи към Пътеводната звезда. Да се качим на палубата. Искам да подишам чист въздух.

Минаха през няколко люка, качиха се на асансьор и накрая излязоха през херметичния шлюз на просторната наблюдателна палуба, която можеше да се обгръща с атмосферно поле, но в момента беше отворена към небето. Рос често спускаше Синята небесна мина в по-гъсти облаци, където атмосферата на Голген можеше да се диша и бе затопляна от вътрешни термични източници.

Джес дълбоко пое в гърдите си чуждопланетния въздух.

— Рядко ми се случва да правя такова нещо.

— За разлика от мен — отвърна Рос.

Подобно на всички скитнически фабрики, Синята небесна мина се състоеше от три главни части: всмукващи резервоари, обработващи реактори и складови сфери. Докато мината се носеше в атмосферата, отворени дюзи засмукваха газове и ги вкарваха в обработващите механизми. След като преминеше през катализиращите реактори, редкият водороден алотроп се източваше, а отпадъчните газове се изхвърляха.

Ектите бяха единственият известен алотроп на водорода, въпреки че други елементи имаха различни молекулярни форми. Въглеродът се проявяваше като прахообразен графит, кристален диамант или екзотичните полимерни сфери на бъкминстърфулърена. Много отдавна илдирийците бяха открили начин да преобразуват водорода в гориво, което позволяваше на космическите им двигатели да работят.

Преди амбициозните скитници да поемат ектипреработвателната промишленост, старите облачни траулери илдирийски модел бяха много по-големи, побираха минимална отломъчна общност от шестдесет до деветдесет семейства и изискваха гигантска инфраструктура. Затова производството на екти бе струвало невероятно много на колективно живеещите илдирийци.

Независимите скитници, от друга страна, можеха да управляват небесните мини с малък поддържащ екипаж, което също им даваше възможност да продават гориво за космически двигатели на по-ниска цена. Илдирийците с готовност им бяха преотстъпили монопола си върху ектипроизводството, радостни да напуснат „пустинните космически острови“ и да ги предадат на човеците.

Останалата част от Ханзата смяташе скитниците за космическа циганска измет, дезорганизирана и непочтена. Никой нямаше представа колко всъщност са клановете и колко данъци избягват, тъй като те криеха тази информация от външния свят.

Край лицето на Джес прелетяха бели криле и го сепнаха. Той вдигна поглед и видя десетина гълъба да кръжат над палубата и да се спускат към хранилките си.

— Бях забравил за птиците.

— Това е идеално място за тях. Виж колко надалеч летят.

— Да, но къде ще кацнат?

Рос почука с кокалчетата на пръстите си по перилата.

— Пак тук. — Облаците се простираха на хиляди километри под тях, ала нито на Рос, нито на Джес му се виеше свят. — Няма къде другаде да идат, затова винаги се връщат. Най-добрата клетка.

По-големият брат закопча подплатеното си яке и отправи поглед към безкрайните простори като феодален господар, разглеждащ владенията си. Джес нахлузи качулката си — наистина беше студено и духаше. Струите изхвърлени газове зад тях кипяха нагоре като купести облаци и бързо се разпръскваха в атмосферата на Голген. Братята мълчаливо стояха един до друг.

Джес усети, че е време за подаръците, които носеше. Отвори един от джобовете на дясното си бедро и извади дебел златен диск, покрит с гравирани символи, които съответстваха на избродираните върху дрехите им знаци на клана Тамблин.

— Тасия ти го приготви.

Рос го взе и с почуда разгледа красивото устройство, направено от по-малката му сестра.

— Както обикновено, впечатлен съм от инженерните й способности… обаче, преди да мога да го използвам, ще трябва да ми кажеш какво все пак представлява.

Джес посочи датчика и цифрите.

— Това е компас. Може да се нормализира към магнитното поле на всяка планета, така че винаги да знаеш посоката. Виж, ето я Пътеводната звезда.

— Да не би малката ми сестричка да намеква, че съм се изгубил?

— По този начин просто ти показва, че й липсваш, Рос, макар че не можеш да я накараш да си свали маската на мъжко момиче и да го признае.

Рос се ухили.

— И тя ми липсва.

Джес бръкна в друг джоб и извади подвързана книжка с пожълтели страници, повечето от които бяха празни, но някои бяха покрити с избелели ръкописни редове.

— Стар корабен дневник, в който морските капитани записвали важните данни за пътуванията си. От татко е.

Рос пъхна компаса в един от джобовете си и взе подвързаната с червена кожа книга едновременно с благоговение и скептицизъм.

— От татко ли е? — Прелисти страниците, втренчи се в ръкописните думи, после вдигна глава и срещна погледа на Джес. — Нещо не ти вярвам. Той не би ми го подарил. Всъщност всички подаръци, които си ми носил през последните няколко години, са просто семейни богатства, задигнати от Плумас, нали?

Джес не успя да запази невинното си изражение.

— Иначе щеше ли да го получиш? — Рос се престори, че не го е грижа за дневника, ала Джес виждаше, че подаръкът означава много за него, въпреки че идваше от брат му, а не от баща му.

И двамата добре познаваха Брам Тамблин. Той беше суров и неумолим семеен глава и през целия си живот твърдо бе налагал волята си. Това отношение даваше добри резултати с работниците във вододобивната фабрика под ледената обвивка на Плумас. Първородният син на Брам Тамблин обаче се беше оказал също толкова упорит, колкото баща си. Години наред двамата се бяха карали, докато накрая, след като навърши двадесет и две, на Рос не му писна.

Старият Брам го заплаши, че ще се отрече от него, ако не се преклони пред волята му, и младежът смая баща си, като прие блъфа му. Страстите се разгорещиха. Разярен, Брам се закле, че ще го изключи от клана, затова Рос предложи да му спести срама. Поиска частта от семейното наследство, която му се полагаше, и се закле сам да се погрижи за успеха си.

Джес и Тасия също бяха там. Въпреки че се опитаха да помирят двамата, старецът не пожела и да чуе. В очите на Брам заблестя пресметлив поглед — клановите му богатства с всяка година се умножаваха и ако Рос вземеше наследството си и се откажеше от всякакви претенции, определено щеше да изгуби. Затова той изчисли дела на сина си, даде му го и му каза да не иска нито стотинка повече.

И Рос не му поиска. Но разумно инвестира наследството си, като пое Синята небесна мина и я управляваше с такова умение, че когато навърши двадесет и осем, почти успя да изплати дълговете си. Старият Брам се преструваше, че му е сърдит и че е разочарован, ала тайно се гордееше с него.

Когато Джес посещаваше минната станция, между братята никога нямаше никаква враждебност. От друга страна, благодарение на упоритостта на Рос, Джес някой ден щеше да стане официален глава на клана Тамблин, да наследи доходоносните плумаски водни мини и да стане влиятелен човек. Не го желаеше, но нямаше да предаде очакванията на другите.

От по-долните пластове пред Синята небесна мина се издигна сивкаворъждив облак. Рос отиде до един пулт, отклони струите изхвърляни газове и ги използва, за да промени височината. Огромният траулер зави на север и заобиколиха зейналия въртоп от гневни облаци.

— Този ураган може да погълне цяла планета — поясни Рос. Уплашени, гълъбите пърхаха зад мината.

— Стига да не погълне тази небесна мина — отвърна Джес. — Опасно ли е?

— Не и докато аз съм на руля. Когато ветровете се усилват, винаги мога да се издигна в друг пласт. — Той изчака, после изпитателно погледна по-малкия си брат. — Е… носиш ли ми нещо от Ческа?

Джес се насили да отговори непринудено. Това го затрудняваше най-много от всичко.

— Трябва ли ти нещо повече от нейната любов?

— Не.

На Джес му се искаше да смени темата. Не можеше да се отърси от образа на красивата Франческа Перони, с която Рос от години беше сгоден.

— Ихи Окая наскоро подаде официална молба, в която посочва Ческа за своя наследница като говорителка на скитниците.

— Нищо чудно. — Рос изглеждаше горд, но гласът му звучеше делово. — Тя е много способна.

— Така е. — Джес затвори уста, за да не каже нещо порече. За съжаление, от повече от година самият той дълбоко беше влюбен в Ческа и знаеше, че чувствата са взаимни. С брат му се бяха сгодили много преди тя да се запознае с Джес и скитническата чест никога нямаше да й позволи да развали годежа. Нито пък дългът на Джес към брат му.

Освен това Рос бе положил всички усилия, за да изпълни условията, за които се бяха договорили с Ческа. Джес никога нямаше да нарани или засрами брат си, тя също. И двамата бяха верни на Рос и всички бяха обвързани от сложните обществени ограничения на скитническата култура. Джес се беше примирил. Щеше да устои и да продължи да живее без нея, ала Ческа завинаги щеше да остане в сърцето му.

Рос си нямаше и представа за любовта на брат си и Джес се бе заклел никога да не му я разкрие. Цената и за тримата щеше да е прекалено висока.

След като вечеряха и изиграха няколко рунда звездни игри с трима души от екипажа, Джес спа на леглото за гости. Напусна Синята небесна мина рано на другата сутрин, когато слънцето на Голген едва изпълзяваше над мъглявия хоризонт.

Сбогува се с Рос, изведе товарния ескорт от системата на Голген и се насочи към скитническата транспортна станция, където щяха да прехвърлят горивото на товарните кораби на Гъската.

Освен това носеше подаръци и писма от Рос, защото след като изпълнеше доставката, възнамеряваше да се отправи към главния скитнически комплекс Рандеву. С болка в сърцето, ала с безразлично изражение, надлежно щеше да предаде братовите си романтични подаръци на Ческа Перони.