Кевин Андерсън
Скритата империя (24)

22.
Маргарет Коликос

Рейндик Ко зовеше Маргарет като древна книга, пълна с тайни, книга, която чакаше да я разтворят. Пустинята изобилстваше на убити багри, кафяви и охрави, тъмножълти и ръждивочервени тонове. Имаше много за гледане и проучване, ала преди да започнат трябваше да установят лагера си.

Тя огледа тайнствената пустош. Бяха избрали обект край най-очевидния кликиски призрачен град, въпреки че в дълбоките каньони и по скалистите склонове можеше да има безброй други селища.

Луис избърса потното си чело, наведе се и я целуна по бузата.

— Били сме и на по-ужасни планети, мила.

Председателят Венцеслас им бе позволил да изберат, който свят искат и те бяха решили да проучат тази изоставена планета. Скалите се издигаха като тайнствени паметници под огненооранжевото небе. Потоци втвърдена лава нарушаваха монотонността на пресъхналите езера, които блестяха като огледални миражи. Сухи дерета пресичаха пейзажа там, където бе останал само спомен за някога текла вода.

— Усещам го — отвърна тя. — Убедена съм, че ще открием нещо. Даже кликиските роботи като че ли мислят така.

— О, няма да споря с теб. — На набръчканото от работата на открито лице на Луис светна момчешка усмивка. — През всички тия години толкова пъти си ми повтаряла: „Нали ти казвах!“, че ще се доверя на инстинкта ти. — Той изпитателно изгледа жена си. — Няма да разберем, докато не се захванем за работа, мила.

Дрънчене на метал наруши тишината — зеленият жрец Аркас беше задействал простото хидравлично устройство. Стандартната свределна помпа впи бронираните си зъби в земята в търсене на подпочвена вода. После Аркас нагласи панелите на слънчевата батерия, която щеше да осигури енергия за лагерното осветление, готварските печки, комуникационните системи, а също за модулната им лаборатория и компютрите им.

Новозакупеното обслужващо компи ДД сръчно му помагаше, макар че зеленият жрец изглеждаше малко смутен от присъствието на дребния андроид. Според Маргарет сдържаният Аркас едва ли негодуваше против високия до гърдите му спътник, но явно предпочиташе усамотението.

Екипът на семейство Коликос не си позволяваше екстравагантности. Маргарет и Луис съставиха план за базовия си лагер и издигнаха постройки с алуминиеви покриви и полимерни стени. Маргарет с радост изпълняваше досадните задачи. Беше щастлива, че отново е на разкопки.

След успеха с кликиския факел двамата с Луис бяха участвали в много обществени прояви и бяха говорили на различни събирания. Тъй като мразеше да е в центъра на вниманието, тя упражни цялото си влияние върху Ханзата, за да заминат колкото може по-бързо за Рейндик Ко. Веднъж саркастично бе измърморила: „Кликиската раса може да е изчезнала просто за да се скрие от упоритите извънземни папараци“.

Като ханзейски служители, Маргарет и Луис се отказваха от търговските права върху всякакви полезни открития, въпреки че получаваха значителни възнаграждения. Маргарет не се интересуваше много от печалбите, тъй като си обичаше работата, а Луис беше щастлив, стига да имаше пълната свобода да публикува научните си статии.

Бяха женени от тридесет и седем години и това щяха да са четвъртите им разкопки на кликиски обект. Бяха проучвали археологически загадки на Земята и Марс, но древната насекомовидна раса ги интригуваше най-много. Какво се бе случило с тази цивилизация? Защо кликисците бяха заминали и къде бяха отишли? И защо бяха оставили големите си бронирани роботи, високи три метра и приличащи на чудовищни насекоми?

Въпреки че често бяха откривали останки от древната цивилизация, илдирийците не бяха докосвали изоставените обекти. „Защо да се задълбаваме в историята на една изчезнала раса? — бе я попитал адар Кори’нх на наблюдателната платформа при Ансиър. — Имаме Сагата и тя ни разказва цялата история, която ни е нужна.“

В епическата поема наистина многократно се споменаваше за кликиската раса, ала само мимоходом, без да се дават подробности за културата й. Антон, синът на Маргарет, който изучаваше древни документи в един земен университет, й беше казал, че не е ясно дали илдирийците са срещали живи кликисци, или само техни останки. Според нея отсъствието на интерес към тази тема граничеше с тесногръдие.

През първите години на сътрудничество между Земята и Илдирийската империя човешки „колониални предприемачи“ бяха обиколили свободните обитаеми светове, които фигурираха в архива на слънчевия флот. Една такава група, състояща се от Мадлин Робинсън и двамата й сина, бе посетила Ларо и тримата с удивление бяха открили разрушени градове и множество спящи кликиски роботи, които случайно бяха събудили. Оттогава бяха проучени десетки други кликиски обекти и бяха задействани още много от черните бръмбаровидни машини. Илдирийците обаче от векове бяха знаели за тях.

Трите древни кликиски робота, които изненадващо бяха помолили да се включат в експедицията на Рейндик Ко, използваха огромната си механична сила, за да издигнат метеорологична кула в покрайнините на лагера. След като изпълниха тази задача, те със странната си походка на гъвкавите си, напомнящи на човешки пръсти крака се запътиха към забитите в сухата земя маркиращи колчета и започнаха да поставят стените на тежък складов навес.

Маргарет погледна припряно нахвърляната от нея скица на обекта и забърза към най-близкия извънземен робот.

— Не там. Отклонявате се с пет метра.

— Тук му е мястото — с изкуствен тенекиен глас отвърна роботът.

— Кой си ти? Сирикс ли? Или Декик? — Трите й изглеждаха еднакви.

— Аз съм „Илкот“. Декик е онзи. — Бръмбаровидната машина посочи с двете си разчленени ръце, които стърчаха от елипсовидното му тяло. — Сирикс ни нареди да издигнем постройката тук.

Намръщена, Маргарет си каза, че мястото на навеса няма голямо значение, макар да не разбираше кликиските роботи и техния непонятен инат. Това бе поредният пример за разликата между тези машини и „компетентния компютризиран компаньон“ като ДД, който изпълняваше заповедите като верен слуга.

Двамата с Луис се бяха развълнували, когато трите разумни кликиски машини бяха пожелали да се присъединят към тях на Рейндик Ко. Въпреки че нямаха представа от човешките заповеди и планове, безобидните извънземни роботи понякога помагаха в строежи и изследователски проекти, които ги интересуваха. Тези трима настояваха да участват в проучването на своята изчезнала цивилизация и твърдяха, че искат да разрешат загадката на своите създатели.

И да открият защо не си спомнят нищо.

Бяха останали само няколко хиляди машини, пръснати и изключени през последните дни на изчезналата цивилизация. Сега роботите се събуждаха от съня си. За съжаление от ядрата на паметта им бяха изтрити всички данни, които можеха да разкрият съдбата на извънземната раса.

Луис изсумтя одобрително, когато роботите сглобиха навеса за рекордно време. Червените им оптични сензори бяха монтирани на различни места по геометрично оформените им лица, от бронираната им облицовка от въглеродни влакна стърчаха многобройни разчленени крайници. Кликиските роботи бяха отлични работници — мощни и в същото време способни на деликатни манипулации.

Под главната част на телата им имаше сферични кореми, от които излизаха осем гъвкави крака, по четири отвсяка страна. Този начин на движение ги правеше подходящи за всякакви терени.

Сирикс, очевидно главният от тримата, дойде при археолозите.

— Определената работа е свършена, Маргарет Коликос. Лагерът ви е готов. — Той сви шестте си главни манипулаторни крайника в тялото си и затвори отворите със защитни плочки.

Наведен над сондата, Аркас нададе вик. От дупката бликна гейзер студена чиста вода. Дъждът обля сребристата метална обвивка на ДД.

Жрецът се приближи до Маргарет. Гладката му зелена кожа лъщеше.

— Химическият анализ показва, че е чиста питейна вода. — Той облиза устни. — И има чудесен вкус. — Археоложката се радваше, че вижда сдържания жрец толкова развълнуван. Досега Аркас не бе проявил ентусиазъм, че е с двамата учени, въпреки че сам беше предложил да участва в експедицията. — След като вече имам вода, мога да посадя двайсетте фиданки. Достатъчно са за прилична горичка на този пустинен свят.

— Посадете ги — отвърна Луис. Щяха да имат нужда от телевръзката, за да пращат редовни доклади в Ханзата.

— Ще му помогнеш ли, ДД? — каза Маргарет. Беше се надявала компито да е в състояние да взаимодейства с кликиските роботи, но дребният андроид, изглежда, се боеше от древните гиганти. Тя реши да не го припира.

Роботът забърза като нетърпеливо дете.

— Никога не съм садил фиданки, но се радвам, че мога да помогна. С Аркас ще станем големи приятели. — Зеленият жрец очевидно не беше убеден, но прие предложението.

— Той е модел „дружелюбен“ — отбеляза Луис. — Не се смущавайте от ентусиазма му. Просто си е такъв.

Докато Аркас и ДД копаеха дупки за фиданките зад палатката на зеления жрец, трите кликиски робота стояха неподвижно като механични статуи и се взираха в смрачаващото се оранжево небе.

Нощните сенки падаха като ножове на гилотина в каньоните и под планинските склонове. Предварителните проучвания бяха установили, че само за час може да настане страшен студ, но археолозите носеха акумулатори, топли дрехи, отопляеми палатки и екзотермични одеяла. В лагера щеше да им е удобно, макар че през първата нощ нямаше да могат да спят по съвсем други причини.

Маргарет и Луис горяха от нетърпение да се впуснат в очакващото ги приключение. Защо кликисците бяха изоставили този и много други светове? Масова миграция? Война? Ужасна епидемия?

На другия ден щяха да започнат работа.