Кевин Андерсън
Скритата империя (115)

113.
Маргарет Коликос

Маргарет и Луис Коликос оставиха трупа на Аркас в палатката му и тръгнаха към своята.

Луис беше зашеметен, лицето му бе посивяло. Маргарет едва вървеше. Само трябваше да се движи. Трябваше да открие информация — и да прецени колко сериозно е положението им, макар да се боеше, че не иска да узнае.

Цялата документация в палатката им бе разхвърляна, масите и екраните бяха прекатурени и смачкани. Компютрите и инфодисковете бяха стопени на шлака. Стандартният им предавател беше разбит и от него бяха останали само разкъсани жици. Електромагнитните сигнали щяха да пътуват месеци със скоростта на светлината, докато ги засекат в най-близката колония или космически кораб на Ханзата. Прекалено късно, за да ги спасят. Врагът им се беше погрижил да не им даде възможност да повикат помощ.

— Но… защо? — възкликна Луис. — Кой го е направил?

Маргарет се намръщи. Той наистина още не се бе сетил.

— Няма никакво съмнение, Луис. — Археоложката видя, че преводите й на кликиските йероглифи, всичките й нови открития са систематично унищожени, дори ръкописните й бележки. Хвана съпруга си за ръка, усети, че Луис трепери, и го изведе навън. Палатките бяха тънки, светлината слаба, а възможностите им за защита не бяха много. — Тук сме прекалено уязвими.

Трите кликиски робота ги нямаше. Тя направи знак на Луис да замълчи и се заслуша, ала не чу нито звук.

— Трябва да се върнем в скалния град. Там можем да се защитаваме, а и ДД ни чака.

Луис понечи да я попита нещо, не толкова, за да възрази, колкото да преодолее объркването си.

— Наистина ли мислиш, че Сирикс и другите два робота…

— Предложи ми по-логична възможност, Луис, и ще я изслушам. Но сега трябва да вървим. Тук сме съвсем беззащитни.

Върнаха се в тесните каньони. Маргарет бе уморена, всичко я болеше. Луис дишаше тежко и тя се безпокоеше за него.

Когато студените каменни стени ги обгърнаха в мастилените си сенки, те видяха мъждукащите обнадеждаващи светлини, които ДД беше инсталирал в скалния навес. Маргарет се огледа, подуши сухия въздух и глупаво се помоли за ново наводнение, което да отнесе приближаващите се черни роботи.

Трите древни машини сигурно ги следяха.

Археоложката не се съмняваше, че двамата с Луис ще са следващите им жертви. По време на припряното им бягство съпругът й, изглежда, бе обмислил въпросите си, но не беше намерил задоволителни отговори.

Стигнаха при металното скеле, издигащо се по отвесните стени, и Маргарет остави Луис да се качи пръв. Стъпките му бяха тежки и тя разбираше, че е напълно изтощен, не само от умора, но и от страх.

Чул изкачването им по металното стълбище, ДД излезе под открития навес. Сребристото му тяло лъщеше на светлината. Дружелюбното компи изглеждаше въодушевено.

— А, вече се върнахте? Елате, открих нещо…

— Подай ни ръка, ДД. Виждал ли си кликиските роботи?

— Не, Маргарет, от следобед не са идвали. От помощта им ли имаме нужда?

Луис стигна до отвора на пещерата и се свлече на колене. Маргарет забърза след него.

— Не. Помогни ми, ДД. Трябва да съборим стълбището.

Съпругът й я погледна, после кимна.

— Нека е обсада тогава.

— Защо? — попита андроидът. — Ще ни е много по-трудно да слизаме, макар че имаме въжета.

— Просто го направи, ДД! — изсумтя Маргарет.

Тримата отвинтиха гайките на металните греди и скелето с трясък се срути в тесния каньон. По стените затрополиха камъни.

Луис се вторачи надолу в скалите като древен рицар, изправен върху стена на средновековен замък, който преценява защитата на рова и се готви за обсада.

— Е, сега в безопасност ли сме, скъпа?

Маргарет поклати глава.

— Съмнявам се. — В главата й се рояха безброй въпроси. Тя се притисна към Луис.

— Моля те, обясни ми какво се е случило, Маргарет — каза ДД.

— Аркас е мъртъв. — Думите й прозвучаха някак нереално. — Всички световни дървета са изкоренени. Нашата документация и предавателят ни са унищожени. Лагерът е обърнат наопаки.

— Кликиските роботи са го направили — каза Луис, сякаш за пръв път го признаваше пред себе си.

Дружелюбното компи се смая и замълча, докато компютърният му мозък обработваше новата информация.

— Значи сме захвърлени сами на Рейндйк Ко.

— Да — потвърди Маргарет.

— Открих нови сведения, които може да хвърлят светлина върху тази загадка — каза ДД. — Група йероглифи, които бяха скрити на една стена недалеч от помещението с каменния прозорец.

Внезапно заинтригувана дали това не може да помогне за спасението им, Маргарет се изправи — ако не за друго, поне за да се разсейва, да занимава ума си с нещо.

— Ще ида да хвърля едно око. — Тя погледна мъжа си. Той изглеждаше прекалено объркан, за да помръдне. — Ти остани тук и пази, Луис. Викай, ако видиш нещо.

Той мъчително преглътна, облегна се на стената и впери очи в мрака. Сирикс, Декик и Илкот несъмнено щяха да дойдат. И тъй като археолозите бяха захвърлени сами на тази призрачна планета, черните роботи нямаше защо да бързат.

ДД я отведе до една стена, от която бе изстъргал сухата смола, покриваща широк участък, изписан със символи.

— Приличаше на мазилка и скриваше йероглифите. Когато разгледах стената, открих знаците отдолу. Реших, че ще искаш да ги проучиш, Маргарет, затова предпазливо почистих горния пласт. Обърни внимание на символите, които означават „кликиски робот“.

— Браво, ДД. Някой ден от теб ще стане чудесен ксеноархеолог.

Тя проследи с показалец знаците и бързо прочете познатите думи. Вече имаше достатъчно опит и можеше да преведе общия смисъл, без да се консултира с грижливо съставените си бази данни и речници. Нищо чудно, че някой оцелял древен представител на кликиската раса — навярно онзи, чийто труп бяха открили — бе искал да скрие това последно свидетелство.

— Нещо важно ли е, Маргарет? — попита ДД.

Тя разбра значението на символите и сърцето й се вледени.

— Да, ДД. Това може би е последната част от отговора на загадката. — Тя бързо тръгна към Луис. Трябваше да му каже какво е открила.

Докато минаваше покрай помещението с порталната стена, надзърна вътре и видя хаоса от работата им през деня. До нейните записки лежеше недояден сандвич и протеинова вафла, там бе и малката, но красива музикална кутия, която й беше подарил Антон. Маргарет я вдигна и я прибра в джоба си.

Викът на Луис отекна преди тя да успее да се върне при него.

— Ето ги, Маргарет!

Инстинктът й се разкъсваше между това да се противопостави на коварните черни роботи и просто да вземе съпруга си и да избягат в катакомбите. Може би щяха да успеят да намерят някакво убежище в пустия кликиски град.

Но в края на краищата изборът не беше труден. Тя отиде при Луис и застана до него.

Той уплашено се взираше в мрачния каньон. Очите му блестяха. Скелето лежеше смачкано на дъното на клисурата. По сухото речно корито се приближаваха три бръмбароподобни фигури. Оптичните им сензори светеха като зловещи светулки в сенките.

— Не виждам как могат да се покатерят тук горе — каза Луис. Маргарет обаче се съмняваше в недостъпността на пустия град. — Научи ли нещо, скъпа?

— Открих отговора на всичките ни въпроси — отвърна тя.

Старият ксеноархеолог Луис Коликос я погледна заинтригувано.

— Е, каква полза от това, ако не можем да споделим откритието с никого?

— Двамата с теб ще знаем, старче — отвърна Маргарет и го потупа по ръката.

Сирикс и другите два робота спряха и вдигнаха глави към тях.

— Маргарет и Луис Коликос, знаем, че сте горе.

— А ние знаем, че сте долу — каза Луис. — Оставете ни на мира.

— Искаме да обсъдим с вас въпроса за нашите създатели. Искаме да научим всичко, което сте открили.

— И после ще ни убиете, така ли? — предизвикателно извика Маргарет.

Трите черни робота дълго мълчаха, после забръмчаха помежду си на своя странен електронен език. Накрая Сирикс отново погледна нагоре.

— Да, после ще ви убием.

Маргарет се изненада от откровеността му.

— Е, поне са честни — рече Луис.

— Знаем всичко за първата хидрогска война — извика Маргарет и думите й ясно отекнаха в смълчания каньон.

— Прочетох скрито описание на древната битка между кликисците и хидрогите, и дори илдирийците.

Съпругът й я погледна смаяно. Трите робота обмисляха информацията.

— Значи знаеш, че ние участвахме в тази война — каза Сирикс.

— Знам, че сте се обърнали срещу своите създатели. — Тя погледна Луис. — Собствените им роботи са унищожили кликиската раса. Затова не е останал нито един жив представител на целия вид.

Луис погледна надолу с надеждата, че откритието ще вразуми Сирикс, Илкот и Декик. Трите черни робота стояха и чакаха в подножието на отвесната скала.

— Е, какво ще кажете за това? Защо сте го направили? — извика археологът. — Това възвърна ли ви спомените?

— Вече знаехме — с вледеняващо безизразен глас отговори Сирикс.

Дълбоко в душата си Маргарет разбираше, че кликиските роботи не могат да допуснат тази изобличаваща информация да стигне до другите цивилизации в Спиралния ръкав.

— А сега какво? — прошепна в ухото й Луис. — Така ли ще висят долу, за да не ни позволят да слезем оттук?

Сякаш го бяха чули, трите кликиски робота се отдалечиха на по няколко крачки един от друг. Черните им коруби се разцепиха в основата и отдолу се показаха криле. Машините излетяха над разбитото скеле и се издигнаха към скалния град.