Кевин Андерсън
Скритата империя (69)

67.
Нира

На престолонаследника Джора’х му трябваха няколко дни, за да уреди официален прием при великия маг-император. Понесли по една саксия с фиданка като дар, Нира и Отема влязоха в прочутата приемна зала.

Прозрачният многофасетен Призматичен палат ги обграждаше отвсякъде и на Нира й се струваше, че се намира в сърцето на гигантски скъпоценен камък. Стените бяха направени от стъклени балони. Към ядрото бяха скачени седем по-малки глобуса, зали с кули, водещи до горната небесна сфера. Асансьорни шахти пресичаха като вени главния купол. По-малките сфери помещаваха основите на илдирийското правителство, министерствата на икономиката, земеделието, колонизацията, отбраната, градските въпроси, медицината и междурасовите отношения.

Престолонаследникът дари момичето с хипнотичната си усмивка и се присъедини към тях на входа към залата за аудиенции. Докосна Нира по рамото и я побутна напред.

— Вече сигурно са ти омръзнали всичките ни великолепни гледки.

Усмивката му беше широка и искрена.

— Как е възможно на човек да му омръзне толкова много енергия… толкова много вълнение? Боли ме главата от опити да разбера всичко, но не искам никога да свършва.

Джора’х се засмя — мелодичен и трогателен звук.

— Много си мила, Нира. — Въведе ги в залата, пълна с куртизанки и сановници, всички произхождащи от човекоподобната благородническа раса. Стройни и привлекателни, те носеха плътно прилепващи към телата им дрехи. Кожата на жените беше покрита с пъстроцветни рисунки. Много от тях носеха искрящи електростатични качулки, които се излъчваха от яките им и бяха в тон с багрите на роклите и наметалата им.

Омаяна, Нира се вля в потока. Джора’х вървеше до нея. Отема тържествено ги следваше с високо вдигната глава и безизразно лице. Желязната лейди не изглеждаше впечатлена от красотата наоколо, ала Нира проявяваше искрено любопитство и изразяваше достатъчно удивление и за двете.

Над централния купол висеше втори глобус, отворен отдолу, така че образуваше изкуствено небе, огромен висящ терариум. От отвора се спускаха храсти, цветя и лиани. Пръскачки поливаха растенията и капките блестяха по листата. Екзотични извънземни аналози на колибрита и пеперуди изпълваха купола и прелитаха от цвят на цвят, за да събират нектар или да пият от мънички вирчета вода, уловени в шепите на ярките като диаманти листа.

— Какво задържа птиците и пеперудите вътре? — попита Нира. — Защо не се спускат надолу?

— Обезсърчаващо поле, но фино. Те изобщо не подозират, че са затворени. — Джора’х пристъпи напред. — Хайде, ела да се срещнем с баща ми. Трябва да се погрижим за важната ни работа, преди да ме разсееш, мила Нира, и да ме накараш да ми се иска да ти покажа още по-интересни места в Призматичния палат.

— Престолонаследнико, срещата с мага-император ни интересува повече от всичко, което можеш да ни покажеш — укори го Отема.

Двете жени продължиха напред със саксиите с фиданките. Растенията се опиваха от възхитителния блясък на седемте слънца. Откакто бяха пристигнали, зелената кожа на Нира бе потъмняла. Въпреки че от време на време копнееше за прохладния мрак на горската нощ, тя никога не се уморяваше или отегчаваше. Ядеше безброй деликатеси, а кожата й осигуряваше допълнителни хранителни вещества, затова се нуждаеше от много по-малко почивка.

Могъщият маг-император седеше на своя какавиден трон. Високо над него пресичащи се струи мъгла образуваха облак, върху който прожектираха холограма на кръглото лице на владетеля. Увиснал като пълна луна под отвора на небесната сфера, ликът му мърдаше устните си, докато самият той говореше на застаналите под него придворни. Светлинен сноп се издигаше от ръба на големия колкото легло трон в сияен стълб, който пресичаше холоизображението.

Когато ги видя да се приближават с неговия най-голям син, магът-император бързо освободи двама благородници, които се поклониха и се отдръпнаха. Красивият престолонаследник пристъпи към него. Тънките златни плитки около главата му приличаха на грива. Той повика жените.

— Елате. — И сияещ от удоволствие, заведе Нира и Отема при баща си под отворената небесна сфера. — Татко, щастлив съм официално да ти представя тези две гостенки от Терок.

Нира погледна месестия владетел в приличащия на утроба трон. Не забеляза прилика между него и мъжествения животински магнетизъм на престолонаследника Джора’х.

Полегналият маг-император се размърда.

— Всички са добре дошли на поклонение в Миджистра, даже човеците. Нашите две култури имат да учат много една от друга.

Джора’х, който очевидно и преди беше слушал тези думи, докосна Нира по рамото. Тя усети успокоителното му присъствие, близко и топло.

— Татко, те са зелени жрици, служат на терокската световна гора. Зелените жреци могат да установяват мигновена връзка на огромно разстояние.

Магът-император се надигна и седна. Очите му проблеснаха като извадени оръжия на ослепителната светлина.

— Да, знам за такива човеци. Намирам способността им за интересна.

Джора’х посочи старицата.

— Това е Отема, бивша терокска посланичка в Теранския ханзейски съюз. Сега е в Миджистра по моя покана. А това е нейната прелестна помощничка Нира. — Той се усмихна на младата жена.

Тя се изчерви — Джора’х флиртуваше прекалено открито, ала един престолонаследник нямаше причина да изпитва никакви угризения.

— Преди няколко месеца Рейналд, синът на техния владетел, ни гостува. Договорихме се да ни прати тези две представителки. Зелените жреци се интересуват от илдирийската история и легенди. Дадох им разрешение да проучат нашата Сага за седемте слънца.

Все още изпълнена с благоговение, Нира запази мълчание. Отема пристъпи към какавидения трон на мага-император, почтително извърна очи и протегна орнаментираната саксия с фиданката, за да покаже на великия владетел красивите, напомнящи на пера клони и златистата люспеста кора.

— За нас е чест да ти поднесем фиданка от световната гора, господарю. Чрез тези дървета ние общуваме на огромни разстояния. Мислите ни се сливат с всички тези дървета, които растат из Спиралния ръкав.

Дебелият маг-император не си направи труда да повдигне ръка и не понечи да поеме саксията. Като че ли не проявяваше никакъв интерес към дърветата.

— Приемам вашите дарове. Тъй като сте специалистки и изглежда, че ще прекарате известно време при нас в Миджистра, най-добре е да ги задържите. Грижете се за фиданките, както го правите на родния си свят.

Отема се поклони и Нира последва примера й. Посланичката се изправи и погледна великия илдирийски владетел.

— Много сме слушали за вашата Сага за седемте слънца и с нетърпение очакваме да започнем работа. Научих, че е нужен цял живот, за да прочетеш целия епос.

— Илдирийски живот — с едва доловима самодоволна насмешка отвърна магът-император. — Човеците имат по-кратко съществувание на голямата сцена на галактиката.

— Въпреки по-краткия си живот човеците, изглежда, постигат много повече, отколкото нашите най-велики герои — сякаш спореше с баща си, отвърна Джора’х. — Може би притежават по-силно чувство за… неотложност?

— Интересно наблюдение — почти изръмжа магът-император. После рязко плесна с ръце и високият звук отекна в залата. — Достатъчно. Погрижи се да се запознаят с паметителя Вао’сх. Той ще отговаря на всичките им въпроси за Сагата.

Магът-император насочи очи към Нира и сякаш анализира тялото й, все едно й правеше дисекция. От настойчивия, но безстрастен поглед я полазиха тръпки. Какво искаше от нея?

— Синът ми, изглежда, проявява интерес към теб. Към двете ви — бързо се поправи той. — Джора’х ще се погрижи за всичките ви нужди.