Кевин Андерсън
Скритата империя (17)

15.
Пира Кали

Изправена на върха на света, Нира Кали стисна с пръстите на краката си клона и запази равновесие, без да полага усилие и без страх, въпреки височината. Още не беше приела зеленината, не бе усетила песента на световното дърво да пулсира в кръвта й и зеленият оттенък не беше направил кожата й по-тъмна. Въпреки това от дъното на душата си вярваше на световната гора.

Кожата й бе тъмнокафява, но скоро щеше да придобие фотосинтетичната пигментация като на всеки, когото величествените дървета приемаха. Послушничка през по-голямата част от младия си живот, тя разбираше гората, общуваше със загадъчния взаимосвързан разум, въпреки че дърветата не можеха пряко да я чуват. Засега.

В изпълнение на задачата си за деня Нира четеше с богат изразителен глас, завладяна от древната литература, която бяха донесли със себе си заселниците от „Кайли“. Усещаше, че дърветата харесват тези истории за крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса. Беше прочела няколко различни версии на „L’Mort d’Arthur“^[1] от сър Томас Малори, както и безброй преразкази от Хауард Пайл, Джон Стайнбек и много други. В легендите имаше много несъответствия, ала според Нира дърветата нямаше да се смутят. Горският разум всъщност обичаше противоречията и част от мудното му, полубудно съзнание размишляваше над тяхното значение.

Нира служеше на световната гора, като четеше на дърветата, но също така се радваше на възможността да се учи. Още от малка си водеше записки къде из Спиралния ръкав разпространяват гората мисионерите на зелените жреци.

Младите послушници се учеха да полагат грижи за гората. Те хранеха най-малките фиданки, приготвени за транспортиране на други светове, грижеха се за най-големите древни стражи, чупеха сухите клони и почистваха кората от паразити. Нира предпочиташе да чете на глас и си мислеше, че на дърветата също им харесва. Когато им говореше, дори докато изпълняваше ежедневните си задачи, тя винаги държеше ума си отворен и ушите си наострени и се вслушваше за отговор. Някой ден, когато станеше зелена жрица, щеше да чуе гласа.

Послушниците носеха само набедреници, за да излагат колкото може по-голяма част от кожата си на дърветата. Човешката кожа бе чувствителен рецептор, който осъществяваше контакт със световните дървета. Винаги, когато се изкачваше сред върхарите за ежедневната си работа, Нира галеше клоните, притискаше гърди към дънера. Подобно на повечето послушници, подстригваше тъмната си коса почти до кожа и оставяше само малко мъх на темето. Щом приемеше зеленината, цялата й коса щеше да окапе.

От малка бе проумяла, че е предопределена да стане част от екологичната мрежа на световната гора, която с всяка година ставаше все по-огромна. Преди — много отдавна — „Кайли“ да кацне тук, световната гора беше представлявала само изолирана група полуразумни дървета.

Тъй като не бяха имали възможност да се развиват интелектуално и да преживяват нови неща, те хилядолетия наред бяха креели на планетата.

Когато бяха дошли заселниците обаче, едно момиче, Тара Уен, се бе научило да общува с гората и беше предало способността си на други чувствителни хора. Тези първи „жреци“ бяха открили начин да се свързват с мудната памет, способна да съхранява огромни количества информация. Световните дървета бяха жива база данни, която не можеше да се развива единствено заради липсата на преживявания и външни сведения. Тара Уен и нейните последователи се бяха погрижили за този проблем.

Когато световната гора бе започнала да се учи от своите човешки приятели, връзката им се беше превърнала в благотворна симбиоза. Зелените жреци й бяха преподавали математика и естествени науки, история и фолклор. Щом апетитът й се бе възбудил, световната гора беше пожелала да погълне цялото човешко знание, от най-тъпите факти до най-вълнуващите легенди. Дървесният компютър можеше да асимилира и анализира хиляди отделни данни и да прави блестящи точни проекции, почти като пророчества от благожелателен земен дух.

Други послушници наоколо четяха скучна информация, рецитираха сведения за климата на планети, за които Нира никога не беше чувала. Момичето бе щастливо, че може да се наслаждава на епичната хроника на Малори. Жреци свиреха на музикални инструменти или пускаха записи на симфонии, създадени от човешки композитори. За световната гора музиката беше също такъв език като думите.

Сама под небето, Нира чете часове наред, без изобщо да променя позата си, напълно съсредоточена върху историята и слушащите я дървета. Те можеха да приемат информация по други начини, чрез пряка телепатична връзка с истинските зелени жреци, ала Нира не притежаваше такава способност. А и предпочиташе да чете на глас — тези истории бяха създадени да се четат така и световната гора като че ли го съзнаваше. Някак си дори без установяване на симбиоза, тези великолепни растения разбираха, че Нира скоро ще стане част от тяхната мрежа. Съвсем скоро, надяваше се тя.

Когато следобедът започна да клони към здрач, тя прегракна и си спомни, че от часове не е пила вода от манерката си. Огледа се и видя, че по-възрастните жреци се спускат от платформите си, приключили с работата си за деня. Отпуши манерката и отпи няколко глътки тонизиращо кли — чиста вода, смесена със смлени семена от световни дървета. Почувства се бодра, готова да прочете още стотици страници, ала беше време да се заеме с другите си задължения.

Когато стигна до най-долните клони, срещна един висок жрец на средна възраст — Ярод, по-малкия брат на майка Алекса. Множеството татуировки по зеленото му лице свидетелстваха за различните дисциплини, които бе изучавал, и за уменията, които беше придобил в името на световната гора. Въпреки че зелените жреци имаха изключително свободна йерархия, Ярод беше един от висшите представители — но това нямаше нищо общо с роднинската му връзка с владетелката.

— Дойдох да те придружа, Нира Кали. Съветът ни се събра и дърветата одобриха.

— Одобриха ли? — Сърцето на Нира се разтуптя. — Какво са одобрили? — В ума й се заредиха възможности и тя не можеше да определи на какво най-много да се надява.

Здраво стъпил върху клоните, Ярод измъкна от въжето на пояса си една стъкленица.

— Жреците ти поднасят нашите поздравления. — Той усмихнато отпуши малката стъкленица и капна от тъмната течност върху върха на пръста си. — Ти завърши нужното обучение и вече можеш да приемеш знака си на четец втора степен.

Ярод протегна ръка и Нира усети вълнение, радостна, че толкова бързо е получила нов ранг. Вече носеше на челото си знака на послушница, а двете дъги в ъгълчетата на устата и очите й показваха, че е покрила необходимите дисциплини, за да стане четец първа степен.

Жрецът се засмя.

— Ако продължиш да се усмихваш толкова широко, Нира, няма да мога да поставя знаците до устата ти.

Тя се опита да си придаде стоическо, спокойно изражение. Ярод сръчно описа идеални дъги с тъмния сок, този път с по-голям радиус от предишните. Сокът пареше, докато попиваше в кожата й, където щеше да промени химическия състав на тъканите й и да остави постоянен белег. Щеше да я пари един ден и след това можеше да се измие, но знакът щеше да си остане, за да показва на всички, че е получила нов ранг.

— Благодаря ти, Ярод. Щастлива съм да служа на световната гора по всякакъв начин. Това признание ме насърчава още по-усърдно да работя за следващото ниво.

Той продължаваше да се усмихва.

— Още не съм свършил, Нира. Това беше само встъплението.

Сърцето й отново се разтуптя.

— Жреците обсъдиха сегашните послушници и тяхната всеотдайност и амбиция. — Мъжът я погледна с грейнали очи. Нира затаи дъх, ала той прочете мислите й. — Решихме, че заслужаваш нещо повече от нова татуировка. Твоята послушническа служба на световната гора е образцова и може да се усъвършенства единствено, ако станеш зелена жрица.

Нира усети, че дърветата наоколо пеят, смеят се или я поздравяват, не знаеше точно какво — но скоро щеше да ги чува. Тя толкова силно стисна електронната книга, че се уплаши да не се изплъзне от потните й пръсти и да падне на далечната земя.

Вдигна лице и запремигва, за да пропъди сълзите от очите си. После гордо погледна Ярод. Съжаляваше само, че не е успяла да дочете историята за крал Артур и неговите рицари. Тази задача щеше да остане за друг послушник.