Джеймс Патерсън
Мери, Мери (92)

92

Мери Уагнър изпусна чашата с вода, но аз дори не чух падането й. Изведнъж цялата кухня се изпълни с крясъци, както и с изплашения писък на Мери Уагнър.

— Махайте се от къщата ми! Нищо не съм сторила! Веднага се махнете от мен, моля ви! Какво търсите тук?

Аз пък побързах да извадя служебната си значка, неуверен дали атакуващият екип от ЛАПУ имаше представа кой съм.

— Лягай на пода! — кресна й командирът на екипа и натика дулото на пистолета си в гърдите на Мери. — Легни! Веднага! На пода, казах!

Само за броени секунди Мери Уагнър се преобрази пред смаяните ми очи в пълна развалина. Погледът й се разфокусира. Като че ли дори не чуваше какво й крещеше офицерът от полицията.

— Легни! — отново изкрещя той.

Тя отстъпи назад и продължи да пищи, прегърбена, с ръце и рамене, свити като при самозащита.

Видях как босите й крака стъпиха върху парче от счупената чаша за вода. Тя изпищя пронизително, а после отскочи рязко на една страна, сякаш бе получила силен удар в лицето.

Босите й стъпала се хлъзнаха в локвата вода и тя залитна. Размаха отчаяно ръце и тупна тежко на пода.

След секунда атакуващият полицейски екип се скупчи около нея. Двама полицаи обърнаха Мери, извиха ръцете й зад гърба и й сложиха белезници, докато третият й диктуваше правата. Изреди думите толкова бързо, че тя едва ли проумя какво й се говори.

Някой ме хвана за лакътя и заговори на ухото ми:

— Сър, моля, бихте ли дошли с мен? — Не му обърнах внимание. — Сър? — Полицаят отново ме сграбчи за ръката, но аз гневно се отдръпнах.

— Тя се нуждае от екип на „Бърза помощ“. — Само че никой не ме чу или се престориха, че нищо не съм казал.

— Госпожо, разбрахте ли какво ви казах? — попита офицерът, ръководещ акцията.

Тя кимна колебливо, все още с лице, наведено към пода. Почти бях сигурен, че жената не проумяваше нищо от това, което й се говореше.

— Госпожо, трябва да ми отговорите с „да“ или „не“. Разбрахте ли какво ви казах?

— Да. — Произнесе го по-скоро като изохкване. Дишаше на пресекулки. — Разбрах. Мислите, че съм сторила нещо лошо.

Това се оказа достатъчно. Проправих си път сред ченгетата и коленичих край нея.

— Мери, това съм аз. Агент Крос. Добре ли си? Наистина ли осъзнаваш какво става тук?

Мери още бе паникьосана, но все пак се държеше. Извадих парчето стъкло от ходилото й, увих около раната една кърпа за бърсане на чинии и й помогнах да седне.

Тя се озърна с див поглед, сякаш търсеше в кухнята нещо познато.

— Мери, това е полицейски арест. Сега трябва да отидеш с тях. Схващаш ли какво ти говоря?

— Добре, ще я отведем. — Пред нас се изпречи едно от ченгетата, приблизително на моята възраст.

— Дайте ми само една секунда — помолих аз.

— Не, сър — отвърна ми той. — Наредено ни е незабавно да отведем заподозряната.

Обърнах се с гръб към Мери и му заговорих ниско:

— Нима не разбирате, че се опитвам да ви помогна?

— Сър, указанията, които получих, са съвсем ясни и недвусмислени. Моля, отдръпнете се. Това е наш арест.

Нямах друг избор, освен да се примиря с грозната сцена. Замислих се какво можех да предприема, но знаех, че моят протест нямаше да спре полицаите, след като им бе наредено да я арестуват. Всичко бе разпоредено от техните началници. А освен това вече всичко приключи.

Само след секунди те бяха изправили Мери Уагнър на крака и я тикаха към вратата. Изпоцапаната кърпа за бърсане на чиниите остана да лежи смачкана на пода. Върху линолеума се виждаше дълго червено петно.

— Повикайте „Бърза помощ“! — изкрещях след тях, но в бързината те или не ме чуха, или просто не им пукаше какво им казвам.

Кълна се, че тогава ми се дощя да цапардосам някого. Гневът и огорчението ме изпълниха докрай. Много добре знаех кой бе виновен за тази бъркотия. Рязко се обърнах към най-близко стоящия до мен сержант:

— Къде, по дяволите, е Мадъкс Фийлдинг? — провикнах се аз с все сила. — Къде е той?