Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary, Mary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Джеймс Патерсън. Мери, Мери

Издателска къща „Хермес“, 2007

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Мария Владова

Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов

ISBN 954–26–0462–9

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мери, Мери
АвторДжеймс Патерсън
Първо изданиеоктомври 2006 г.
Оригинален езиканглийски език

„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.

Серия убийства в Холивуд, САЩ.

Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.

Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.

120

Отворих уста, за да й отговоря, но мама Нана отново заговори, с леко повишен тон:

— Аз съм тази, която е редно първа от всички нас да си замине от този свят. И да не си посмял да спориш с мен.

Накрая не издържах и само свих рамене. Което се оказа доста болезнен акт. Остър спазъм прониза рамото и врата ми.

— Какво мога да кажа?

— Нищо. Не казвай нищо. Само се вслушай в мъдрите ми съвети, почерпени от мъдростта, която идва с годините. Послушай ме и може би един ден най-после ще успееш да научиш нещо от мен.

Спогледахме се продължително и замислено. В гърлото ми заседна корава буца, макар че това, което изпитвах, не бе тъга. Беше по-скоро чувство на благодарност и на невероятно силна любов към тази малка, но страхотно силна жена, която беше мъдра дори за годините си, да не говорим, че беше много по-умна от мен.

— Вярваш или не, но аз винаги те слушам — казах й.

— Да, а после правиш каквото си си наумил.

Вратата се отвори наполовина и откъм болничния коридор нахлуха гласове. Извърнах се и първото, което видях, бе лицето на Деймън, по което бе изписано нетърпение. Сърцето ми подскочи.

— Виж ти кой е тук! — Избърсах просълзените си очи със здравата си ръка. — Дошъл е мъжът в нашата къща.

— Казаха, че не можело Джени да влезе, понеже нямала дванадесет години — оплака ми се той.

Надигнах се в леглото.

— Къде е тя?

— Тук съм! — Иззад вратата се чу гласът на Джени, преливащ от възмущение.

— Е, тогава влез вътре, ама по-бързо, преди някой да те е видял. Хайде. Тук никой няма да посмее да те арестува. Освен аз, разбира се, ако продължиш да се бавиш отвън.

Двамата се намъкнаха вътре и се втурнаха към леглото. За кратко само се спряха озадачени, като видяха колекцията ми от превръзки. Протегнах им здравата си ръка и хванах едновременно ръцете им.

— Докога трябва да лежиш тук? — попита Джени, застанала откъм по-здравата ми страна.

— След два дни се прибирам у дома — отвърнах й аз.

— Струва ми се, че ще са малко повечко — промърмори Нана.

Деймън отново се изправи, загледан в превръзките ми.

— Наистина ли те боли много?

— Доста — отново промърмори Нана.

— Бил съм и по-зле — успокоих ги аз.

Децата ме гледаха почти укорително. Но все пак кой тук беше родителят? Защо напоследък те, някак си неусетно за мен, започнаха да изглеждат доста по-зрели, отколкото бях свикнал да ги виждам? Самият аз се почувствах още по-остарял със своите четиридесет и една години, че и малко отгоре.

Те двамата тепърва щяха да растат и да се променят, независимо дали ще бъда край тях, за да следя развитието им. Толкова очевидно и естествено бе всичко това, но внезапното осъзнаване на тази житейска правда наистина ме порази.

Накрая се предадох.

— Да — казах. — Така е. Много боли.

И тогава отново ме връхлетя онази ужасна мисъл — не ги оставяй сираци, Алекс — и притиснах децата си колкото можах по-силно към себе си, макар рамото да ме болеше, но не можех да ги оставя да си идат, нито пък можех да им призная за какво си мисля.